Много мислих какво да напиша, как да го напиша, но мислите просто не напускаха съзнанието ми. Спомените минаваха като кино лента, а аз ги „гледах“ с радостна усмивка на лицето и от очите ми неволно се търкулваше сълза. Сълзата на щастието, онова, което Дядо Коледа ми донесе миналата година, и то е най-хубавият ми подарък от много години насам.
4 януари 2011- ветровит, студен, но слънчев ден, някъде около 2-3 следобед, стоя на автобусната спирка и оглеждам минувачите. Притеснението и страхът са с мен и този път, но сякаш не ги усещам толкова учестено, странно за първа среща, нали? Очаквам той да дойде и продължавам да се оглеждам малко несигурно наоколо...
И ето, той се задава; с черни слънчеви очила, черно спортно яке и сив анцуг, много чаровно и усмихнато лице. Спортен стил, а очилатa крият очите му, но тази мисъл бързо ме напуска след приятелската прегръдка и поздравите за рожденния му ден. Тръгваме надолу към уговореното кафене, битова, почти домашна обстановка, непознати лица и... ...