Стегна ме нещо шапката напоследък. Таман наех как да впрягам творческата си енергия в писане, и някои хора пак недоволни. Ами какво да правя? Да се карам на детето ли? Да си го изкарвам и на без това вечно потърпевшия съпруг? Ами хайде, съжалете го! И той душа носи! Прежалете се и вие малко, джанъм! Не щат! Вече се убедих, че няма угодия на типичната ви, българска народопсихология. Не пишеш – недоволни. Пишеш – пак недоволни. Капацитети се извъдиха всички, до един. Професори по всичкология. Дето не ги чукнеш, там вземат, че се пукнат. И непременно акъл да дадат – нали е виртуален и за без пари. Чакайте бре, алоуууу! Аз да не съм забогатяла от писане? Ей тъй, на хавая си пиша. Бадева си ми отиват и творческия устрем, и авторското право, и разнородния талант. Даже и едно мерси никой не каза. Вол да бях, нямаше толкова пъти да ме преобръщат да търсят дали съм се отелила. Затова си казах: “Стига!” До днес бях (не)морална, (не)концептуална, (пре)многострадална, (някак)виртуална, и въобще всячески –ална, от утре нататък ставам комерсиална! Дето ще рече, че ще пиша, ама… с една подробност. Срещу възнаграждение. Парично, материално, морално – кой каквото даде, но да е възнаграждение! Те точно сега ще видим тая работа – кон боб яде ли, или фафли рупа. Като за начало, да не се впускам презглава в дебрите на професионалното творчество реших да се пробвам в конкурс. Хем тренировка един вид, хем стъпалце по пътя към славата. С награда. Символична, но награда! Условията – ясни. Три произведения (взех ги за норматив, а и как иначе, мен точно ще затруднят!) И триста да бяха, изобщо не ме стряскат. Кака ви (тоест аз) е извор, неизчерпаем на творчески идеи. Бистър ручей на съзидателната мисъл. Изумителен водоскок на оригиналната, живителна, новаторска струя! Умопотрисащ водопад на синтезираната, своеобразна реч. Както и да се нарека – и поток, река, море, океан, все няма да сбъркам. За какво ви говорех? А, да, за конкурса. Другите условия – да се чете, оценява, да не се злоупотребява и най-важното – да се забавлява. Окей! От това по-хубаво какво? Пратих си аз ограничения брой произведенийца. Народът пощръкле! Четат, ви казвам, с кориците ме ядат! Хилят се, не ви е работа, пък пишат едни коментари… Ръчичките ме сърбят да им отговоря. Ама няма. Докато не свърши конкурса. Обаче, викам си, трябва да си създам методика за четене. Да не е в разрез с условията. Да се забавлявам и едновременно с това оценявам. Такааа. Чета не-логната (както винаги) и когато дадено произведение успее да възпроизведе на претенциозните ми, обилно начервени устнички дори и следичка от усмивчичка – логвам се и оценявам с 5! Което не успее – сори. Не се логвам хич. Да си хабя акаунта, ама-ха! Както и да е, чета. Някъде тъпея, другаде се смея, но важното е, че купонът върви. Пардон – конкурсът. По едно време се сещам, че и аз участвам, и решавам да проверя как вървят нещата. И о, мила моя майно льо! О, времена, о, нрави! О, възнесено падение! О, букет, но не от рози, а от единици! Да бяха споменали, че най-ниско оценяваното произведение ще спечели, но не – проверих, никъде не пише. Дзверя се пак – хората четат, праскат щури коментари, забавляват се демек, но гората от единици расте! Настана време за размисъл. Впрегнах малкото си останали мозъчни клетки, седнах, подпрях угрижено брадичка, издокарах най-впечатляващо сериозния вид и заразмишлявах. Такааа… явно разказът хич го няма. Да, но ако не е добър, защо му се кефят толкова? Добре де, нищо лошо и да не го харесат. Но освен единица има и други вариации. Като двойка например, или тройка. Тази единица целенасочена ли е или непредубедена? И как, аджеба, става тая работа? Поне да ми напишат – не става, не ми хареса, пълна отврат е. Ще разбера. А те, така – изполекичка и тихомълком. Въртях се, като куче след опашката си се въртях и… няма проблясък. Циклих, ринах, рових… и все на едно място. Трябва, въздъхнах, да се допитам до хора, доказано по-умни от мен. Вдигнах джисиема и набрах номер. Кратък.
- Ало, ало! Слушай ме добре, няма да повтарям! – прошепнах кодовия позив, след което преразказах горепосоченото изложение. В резултат на което от отсрещната страна освен смях дочух:
- Милке! Колко си глупава!
Оказа се, че наистина съм глупава. Може би в отделни моменти да се съмнявам в това, но през повечето време ми се налага чистосърдечно да си го признавам. Народът, най-великият мъдрец го е казал: “Може детето ми да е маймунче, но е най-красивото маймунче!” Та и другите автори така – откъде на къде моя маймун-шебек (демек разказ) ще се катери по палмите на победата? Бързо единицата, и да се рови в тинята, където му е мястото! И въпреки всичко, поради вродената ми добродушност и наивитет, характерни единствено за образа на селския идиот, не можах да се примиря с ужасяващите факти. Та нали в условията на конкурса призовават – забавлявайте се! Никъде не пише – удряй балтията, вади томахавката, скалпирай, подливай вода, дебни из засада, прицели се в единицата, секирата във врата, вилицата в окото, шиша за лед право в ухото и тем подобни похвати в невоенно време? Аз се записах за конкурс, а не за война!?! Това ли е конкурса?!? Сега ще ви покажа аз, тогава…
Бръкнах в пепелта на догарящата печка, тип “циганска любов”. С парченце кюмюр изрисувах лицето си като индиански вожд. Вместо лък, стрели, копие и томахавка от едната си страна сложих резервен РС, от другата – лаптоп. Прикачени към два различни интернет доставчика. Между зъбите си стисках кабелите на две резервни мишки, а като патрондаш препасах клавиатурата, която взех вчера от ремонт. Миналата година ú се разхвърчаха копчалъците, вследствие на безразборно и разюздано еротично писане. Въоръжена до зъби, се промъкнах в полето за коментар под моя собствен разказ. Сега ще им покажа как се пишат единици – подобаващо и с необходимата доза достойнство!
“Алоу! (това –оу накрая е, за да си помислят, че току-що се връщам от Америка. И имам горещ картоф в устата, а не връзка компютърни мишки) Прувинцията! Къде си тръгнала ма, оу! Въшлоу мухлясалоу! Като си от селоу, компютър дека си виделоу? Коя си ти, ма оу? А-оу? Отде се пръкна, че искаш и да пишеш? Ти знаеш ли аз от колко време пиша, а ти – вчера се появи и искаш наградата от устата да ми вземеш! Единица!!! Въпроси?”
Метнах се към другия компютър и продължих.
“Аман от луди манатарки като тебе! Да та скъни и отрови, дано! Да пукнеш и да са задавиш! Чума черна да та тръшне, докато си взимаш наградата. Ама няма да я вземеееш! Ха-ха-ха! Щото ти пиша единицааа!!!”
Скачам веднага и на лаптопа:
“Селянка! Тъпа, проста, гадна, отвратителна и мръсна селянка! Кална! Как може такова нещо! От такива като теб, ние благородните, извисени граждани не можем да дишаме! Слънчев лъч не може да ни погали! На живота не можем да се порадваме! Права е Катето Евро, права…! Всички селяндури на кладата! Разстрел! Чесън! Анатема! Единица!!! Умри! Пукни! Лудни! Хак да ти е!”
Свършиха ми компютрите. Но поне им показах на гадовете как се пишат единици. Ще се научат за следващия път. След толкова военни действия така си излях енергията, че ми стана едно такова спокойно… даже весело и приятно. Я, пък аз се чудя на хората защо злобеят. Само аз, будалата, си сдържам чувствата, сакън да не обидя някой. Отсега нататък – промяна в тактиката. Пък за конкурса… Аз толкова единици си натрясках, че може би, надали, едва ли ще спечеля дори и утешителна награда. Точно сега ли и аз реших да ставам комерсиална?… Нищо де, ще си остана многострадална, но безплатна. И без това келепирът не е голям. Даже в интерес на истината, хич го няма. Само дето пак ще ме обръщат като вол да търсят теле под мене. Но и това става – наближавам оная възраст, дето ще съм доволна и един път да ме обърнат… К`во пък толкова? Ай, със здраве! Правете конкурс, пардон – любов, а не война! И поне едно мерси кажете!
Писах на сестра ти, но нещо не ми отговаря. И тя да не е в депресия?
Поне едно мерси да беше казала, дето и писах. Сигурно не смее, да не взема и там да и завъртя двойката. Айде от мен да мине, три на релси ще и пиша, само да ми отговори тя.