Здравейте, приятели, днес искам да Ви разкажа една кратка случка от моя живот и така, колко хубав и прекрасен е днешния ден. Слънцето огрява небесата с нежни и топли лъчи, цветята разцъфват придавайки на гледката нюанси от прелестни красоти и всичко това се случва мигновено за част от секундата. Просто супер, от това по идеално няма на къде:

- Млади момко, не ми гледай рисунката и не бъбри врели некипели, три часа стоиш и я зяпаш като теле в зеле, свърши малко работа, зимата още не е отминала, а дърва нямаме за огрев, иди събери.

Ех, всичко отиде на кино, да не може човек малко да си помечтае. Да, това е дядо ми, казва се Топуз и само мрънка, той друго не знае, пуснал ми една голяма бяла брада като на дядо Коледа и ми се прави на шут из махалата, хвали ми се, че имал фабрика за играчки, а в същото време комшийте го бъзикат питайки го къде са джуджетата.

Сега ще си помислите, че дядо ми е луд, но истината е, че е шантав, единственото хубаво нещо в него е, че умее да рисува хубаво. Наскоро нарисува една много хубава картина която във Вторник ще представи в музея, но защо там така и не разбрах.

Жалко е, но реалността е жестока, или животът така стана, не знам, но живея на село в една просторна къща с голям двор и да, живея си с баба и дядо, че те са ме отгледали още от малък, как е станало така ли? Ами бил съм лапе още когато баща ми и майка ми са ме тупнали на баба и дядо и са заминали в чужбина да берат цветя, от тогава ни съм ги виждал, ни съм ги чувал. Баба ми Шлюпка само знае да чисти по цял ден, ха тва, ха онова да направи, все шета тая женица, няма спирка за нея, ако аз бях на нейното място да си кажа честно нямаше да издържа много. И така по един прост начин си живеем ние тука, даже пари за дърва нямаме и ще се наложи да ходя до гората с каруцата и магарето ми Мурджо:

- Дядо, къде е каруцата?

- При магарето.

- А къде е магарето? 

- Ее, как къде, при каруцата.

Явно не можем да се разберем с дядо ми така, че ще се наложи сам да я потърся. Баба ми заръча на връщане от гората да мина през магазина да купя попара за зайците, така и ще направя:

- Мурджо, Мурджооо...

А ето, къде си бил, пак ли си бил в градината на леля Пена? Опасен си Мурджо:

- Да махаш това магаре, да си го прибираш, че като взема една сопа ще му дам да се разбере, всички моркови ми изяде барабар с зелето.

- Добре, лельо Пено, няма да се повтори.

Ех, Мурджо, много си лош, хайде тръгвай:

- И да не забравиш сапуна, Иване!

- Дядо, няма да го забравя.

- Като видиш зора, смазвай от време на време копитата на магарето.

- Добре, дядо, ясно.

Миналия път като се прибирах от гората намазах копитата на Мурджо и много бързо се прибрах вкъщи, той стана като шейна, от там на долу като му дадох едни думани и за нула време се прибрах. Айде Мурджо, диии... Трябва да се събират дърва хора, няма как иначе. Ето, пристигнах вече в гората, студено ми е, тук има сняг един метър. Мурджо, ела любов моя. Тъй... Обиколих, събрах всичко което намерих, насякох всичко което можах и време е да се прибирам. Кво стана сега бе? Ех, че хубава работа, каруцата е затънала в снега и Мурджо не може да е издърпа поне до черния път в гората, сега какво ще правим? Сетих се, намазах копитата на магарето си със сапун, сега да видим, той пък Георги комшията случайно мина с неговия кон Марзиле:

- Иване, сакаш ли помощ? - провикна се той.

- Сакам, Гоше, че закъсах.

Нямаше смисъл да го питам кво прай тук по това време, че вързахме каруците една за друга:

- Дърпаш ли, Гоче?

- Дърпам...

- Айде, на три. Едно, две.... Тва няма излизане.

- Абе Иване, тва твойто магаре да не е болно бе?

- Не бе, Гоше, защо?

- Оти боксува на място като счупена газка в кал, не може да си вземе въздух.

- Няма страшно, здрав е като бик. И като казах бик, ето го там отгоре Добри от нашето село Роголенци и той дърва събирал с неговия бик. Добриии... Ела да помогнеш.

- Кво направихте бе? - попита Добри.

- Ванката закъсал, не може да издрапа, че сега се опитах да го дръпна с коня ама пак не ще да излезе от снега - отвърна Георги.

- Няма дерт, ще помогнем.

- Въже имаш ли? -  попитах аз.

- Имам бе, как без въже, естествено, че нося - отвърна Добри.

И така влачихме тримата каруците пълни с дърва, най-отпреде беше Добри с неговия бик и той се провикна силно:

- Крава, диии...

Тогава с Георги се спогледахме:

- Не знаех, че бика му се казва Крава - рече Георги.

- Нито пък аз, но е готино име.

И така, сговорна дружина... Най-сетне излязохме на пътя:

- Благодаря Ви момци, ще почерпя някой ден, казах аз, но тук става нещо странно, бика на Добри видя една червена кола по пътя и като се спусна към нея като куче към кокал и няма спирачки:

- А бе, Добри, кажи му да спре бе! Ще ни изпотроши - изплашен му вика Гошо.

Няма брате, той си пердаши нашия след колата и пет пари не дава. Отиде, отиде..., че като влезнахме в селото, хората гледат едно такова странно. Магаре с каруца, вързано за кон с каруца теглено от бик с каруца, направо взеха, че повярваха на дядо ми, че ние сме джуджетата му. Ама той Мурджо като взе да боксува, наляво-надясно, наляво-надясно и Георги отпред се обажда:

- Тва магаре разваля редицата и ще направи катастрофа.

Да, но докато се изкаже, бум бика заби рогата в червената кола, Мурджо издаде багажа и падна баш по средата на пътя, явно малко му е бил сапунът, коня се уплаши и всички дърва изпадаха на земята, а ся... Ни дърва, ни кола:

- Добри, кво стана бе? - попита Георги.

- А бе мани, бика ми има слабости към червения цвят.

- Що не каза по рано?

- За кога вече?

И така от колата взе, че излезна един здрав, прав, курав мъж, ама, че късмет и като ни напердаши тримата, взехме си дървата и дим да ни няма. Минах на бързо през магазина и се прибрах вкъщи:

- Иване, ела да ядеш, седни - още от вратата ме посреща баба Шлюпка.

- Какво е това бабо?

- Печена тиква с говеждо.

- Прекрасно звучи. Седнах наядох се, дадохме попара с баба на зайците, вкарах дървата вкъщи и попитах:

- Бабо, дядо къде е?

- Отиде на изложбата в музея.

- Ее, нали уж във Вторник ще ходи?

- От музея му се обадиха днес и той хукна.

- Добре и аз отивам при него.

Тръгнах към музея, знаейки, че за дядо е много важно да одобрят неговата картина, която беше много хубава. Добре, но като стигнах, влезнах вътре и що да видя, то джан джун няма. Само Дядо ми стои на един стол и си говори сам:

- Дядо, то няма никой тук, на кого представи картината?

- Знам, момчето ми, те бяха тук, но си тръгнаха.

- Кой дядо? Хората ли?

- Не, извънземните от планетата Курея51.

- Стига глупости, защо са им на извънземните твоята картина, да не е от злато?

- Не, но излъчва енергия равна на милион слънца.

- Да бе да, как пък не.

Дядо Топуз напълно изкуфя вече, докато си го прибера от музея стана тъмно. И така приятели разказах Ви моята случка, и всичко това се случи в един ден и всичко продължава да си бъде нормално. Сега Мурджо си почива в колибата за кучета, оказа се, че зайците не яли попара и всички измряха, баба продължава да си чисти къщата като стрела без умора, аз чакам мама и тати да се върнат от чужбина, стига са брали цветя, всъщност аз никога не съм ги виждал, а дядо не спира с неговите шантави изпълнения, но въпреки това всичко е нормално, така е когато живееш на село, поне вече имаме дърва за огрев и така, времето е много приятно, най-сетне видях слънце, а не извинявам се това е луната, но такъв е живота когато живееш на село.