НА СВИЖДАНЕ

     Стоя и чакам да се запиша за свиждане в затвора. Моят племенник се хвана с тая пуста дрога. Сгащили го на гарата и сега е на топло. Депутатите толерират продажбата на наркотици.  Държавата вместо да ги вкара затвора - лови дребните риби, а те милите са за лечение. На кой ще се занимава с това? За козметика измислиха разни организации, но и те не вършат работа.

    Зад мен се нареди жена към четиридесетте добре облечена, макар без вкус. Заприказвахме се. Тя започна да изповядва живота си:

- Родена съм в провинцията, баща ми беше агроном. Той ми наложи да следвам  Аграрния университет. То едно следване, една гладория - не ти е работа. Добре, че се запознах с едни араби. Като ме гледаш закръглена - арабска мечта.

    Станах дистрибутор на тоалетна хартия. Поживях си! То бяха едни купони. Студентски живот! На такъв купон срещнах Здравко, мъжа ми, когото сега чакам за свиждане. Беше висок, мургав, с палави очи, като на арабин. Скоро забременях и ето ме – селска невяста.

    Техните са от едно близко село до града. Питаха ме, като бъдеш агроном как се отглежда магданоза? Имали магазин в града и продавали от него. Искали по модерен начин да го гледат. Нали съм си бърза, не мисля много: „Казах, че се прави разсад и след това се разсажда”. Бащата на Здравко се подсмихна под мустак и занарежда: „Оставало ми още една година докато завърша. Можело до тогава да ни запознаят, как се сее магданоз”!

     Здравко работеше като политически офицер в армията, след деполитизацията, стана нещо като възпитател, но скоро му духнаха под опашката.

   С баща от стар комунистически род с връзки го уреди да му признаят военното образование. Така започна да следва в трети курс юристика.

      То беше едно следване като при танца – едно напред, две назад. Криво ляво и двамата завършихме.

      Скоро родителите на Здравко ни взеха апартамент в града. Настаниха ме еколог в общината. Кеф работа! Здравко се хвана с националистическите движения. В България прост народ бол, трябва ли  да се търси сметка за стари грехове. Еша ни няма... Пък след това коалиции, събрания.

     Идваше си в къщи само да се преоблече, често по ризите му намирах следи от червило. Обясняваше, че при голямата политика важна е целувката. Така може да се издигне нагоре. Бях поживяла преди, не му обръщах внимание.

      Скоро го избраха за председател на партията. Захвана се мъжки за работа. За организира едни конкурси, шахматни и футболни битки. След това избори. Стана кмет!

      Тогава потекоха едни пари към къщи - не ти е работата! Харесваха го хората! И ей го и депутат.

     Първо отидохме в Париж. Там галерии, чудеса! И в Лувъра бяхме! Да ти кажа картини, сестро. Известни, ама напукани – не като нашите, цветнички, хубавки и здрави! Вечерта ни водиха на „Му лен руж”. И кво толкова - вдигат краката и играят. Колко съм ги вдигала, ха, голяма работа!

      После къде ли не ходи Здравето... Побратимяваше се с азиатски, латиноамерикански и какви ли не още страни...

     Заинатих и мене да ме вземе. Ето ни в Япония! А там високи сгради,  не като нашите.  После - влака стрела! Префучаваха градове.  Здравето казваше покрай кой минаваме. С гордост се облегнах на него, даже  в Япония знае географията.

      Случайно  погледнах в края на вагона. В горния край имаше изписани йероглифи, а по надолу на латински пишеше града, през който минаваме.

        Вечерта отидохме на ресторант. Японските сервитьори от вратата  започнаха едни поклони... Домакините ни - местни велможи, захванаха да вдигат капаците на купичките пред тях. И аз - като тях. И, о ужас! От там ме гледаше окото на рибя глава. Замръзнах като я гледах. Тя даже ми намигна. Повдигнах и другите капаци. Сурови риби. Това било здравословната храна... Попитах преводачката дали няма случайно бобец или леща. Тя намигна на Здравето и ми каза през зъби: „Ако съм искала да ям боб, да съм си стояла в България”!

      Хубаво беше, Сестро, ала дойдоха новите на власт. За далавери вкараха Здравето в затвора, а ти за кого си?!

     Аха, да отговоря... Отпред  прещрака желязна врата.

     Започна свиждането.