Стоя навън. Тръгвам сама. Накъдето краката ми ме отведат. Усещам силния вятър да гали лицето ми, да вее косата ми. Осъзнавам, че не краката, а сърцето ми ме е отвело там. На нашето място. На върха. Сядам на земята. Спомням си за теб. За нашия ден. Изваждам ключовете си. Защо? За какво са ми? Не знам. Искам просто да боли. Започвам да ги движа по ръката си. Осъзнавам, че изписвам буквата “В”. Но “В” не като “веселие” или “В” като “велик”. “В” като твоето име.

И отново седя съвсем спокойна и съвсем сама, точно над морската вода, под чистото небе, с твоето име написано на моите ръце. Но какво, по дяволите, променя това? Да не би ти отново да се влюбиш в мен. Да не би ти да се върнеш от далечния плен? Нищо няма да се промени. Само името ти ще седи. Ще седи да напомня за нашите хубави дни и за моите нощи, пълни със сълзи.

Забравям къде съм, забравям коя съм. Усещам само студ. Големите дъждовни капки капят бързо. Сякаш само за миг се изсипват от небето всички мои сълзи. Ставам, навсякъде ме обгръща само тъмнина. Вървя по мокрите празни улици. Стигам до някъде. Не знам къде съм. Започвам уплашено да се оглеждам. Виждам светещ прозорец. Аз познавам това място. Светещият прозорец е на твоята стая. От него ми махаше всеки път, щом ме видеше. Поглеждаше с милата си физиономия и се усмихваше нежно. Но макар сега светлината да излиза от там, ти не си на прозореца. Няма го това тъй любимо лице, което можеше да ме успокои.

Сядам на мократа земя. Сънувам… дори не помня какво.

Сутринта… събуждам се по най-великолепния начин. Чувам гласа ти да шепне името ми. Веднага отварям очи. Ти си до мен. Гледаш ме така, както не си ме гледал никога. Уплашен си, уплашен повече и от мен. Вторачила съм погледа си в очите ти. Моите се пълнят със сълзи. Тогава ти протягаш ръце към мен. Прегръщаш ме. Правиш ме толкова щастлива. Толкова дълго бях чакала за тази ИСТИНСКА прегръдка… толкова пъти бях плакала, мечтаейки за нея. Сега съм спокойна, но не и сама!