Стоя навън. Тръгвам сама. Накъдето краката ми ме отведат. Усещам силния вятър да гали лицето ми, да вее косата ми. Осъзнавам, че не краката, а сърцето ми ме е отвело там. На нашето място. На върха. Сядам на земята. Спомням си за теб. За нашия ден. Изваждам ключовете си. Защо? За какво са ми? Не знам. Искам просто да боли. Започвам да ги движа по ръката си. Осъзнавам, че изписвам буквата “В”. Но “В” не като “веселие” или “В” като “велик”. “В” като твоето име.
И отново седя съвсем спокойна и съвсем сама, точно над морската вода, под чистото небе, с твоето име написано на моите ръце. Но какво, по дяволите, променя това? Да не би ти отново да се влюбиш в мен. Да не би ти да се върнеш от далечния плен? Нищо няма да се промени. Само името ти ще седи. Ще седи да напомня за нашите хубави дни и за моите нощи, пълни със сълзи.
Забравям къде съм, забравям коя съм. Усещам само студ. Големите дъждовни капки капят бързо. Сякаш само за миг се изсипват от небето всички мои сълзи. Ставам, навсякъде ме ...