Октомври е особен месец. Понякога студен, друг път – топъл като циганско лято. Когато се роди малкият ми син, на двайсет и осми октомври, заваля сняг, та чак до колене. Вървях пеша от щастие от Окръжна болница до Шейново, макар да знаех, че няма да ме пуснат в родилното. Щастието беше в ходенето, просто исках да бъда по-близо до него и до майка му. Исках да постоя пред прозореца на жена ми – от благодарност и от щастие. Нищо и никого не видях. Но знаех, че имам втори син. После се върнах обратно пеша – през Борисовата градина, която тогава имаше друго име. През снега. Имах чувството, че животът започва на чисто. Не моят. На сина ми.

     И този октомври беше бял като в спомена. Обаче топъл и без сняг. Колата ми беше стара и удобна, няма как една стара кола да не е удобна, всичко наоколо миришеше на грозде и на свежест, а аз бързах, защото мисълта за това бягство от столицата ми се струваше чудесна, просто се радвах на случая.

     Някога бяхме идвали тук, така ми се струваше. Игри се въртеха в спомените ми.

     – Мазето е под плочника, нали? – попитах моя приятел, зъболекаря.

     – Да, но в какъв смисъл? – Милият, търсеше смисъл в думите ми. Нямаше такъв изобщо.

     – Просто си припомням.

     Той се усмихна леко. Навремето слязохме в мазето да търсим мишки. И понеже не намерихме, изляхме си гнева върху юфката, която майка му беше проснала да съхне върху плочника отгоре. Нищо лошо не направихме. Но не ядохме юфка през зимата.

     Остарели бяха. Едва си ги ги спомнях, а и нямаше как – бях ги виждал само няколко пъти. Но се движеха двамата заедно – като вълните на морето, които идат една след друга, за да се защитят от вятъра. С бастуни и двамата.

     – Обаче няма да си ходиш тая вечер! – вдигна своя бастун старецът.

     Обещах. Ще се обадя вкъщи. За разлика от моя съученик, аз имах добра и справедлива според възрастта си жена.

     Старецът наля в джезвето и сложи на котлона да сгрее ракията.

     – Как я обичаш – с повечко мед или с по-малко?

     Помислих. Нали уж зъб ме боли, значи студена трябва да е.

     – За него не я топли, тате! – каза вместо мене съученикът. – Има болен зъб.

     – Аха. Тогава ще му сложа от старата.

     Обърна гърба си старецът, закуца към двора, после слезе в мазето.

     – Май ги притеснихме – рекох тихо. – Приятелят ми само се хилеше и видимо изглеждаше доволен. Това не ми харесваше: – Хайде да пийнем по едно и да си тръгваме. Мога да спя и в града. А мога и да...

     – Стой мирно! – Потупа ме по рамото. Бях забравил, че обича да прави така.

     Старата се оказа петгодишна сливова ракия. Много силна. Обаче хубава, блага.

     – Вие само ще се наливате ли? – скокна по едно време бабата, която ни правеше компания. – Сега ще спържа яйца и ще донеса буркан със зеле, от ланшното има още.

     Оправиха ми стаята на втория етаж. Не бях виждал скоро небето. А и какво общо имаше то с живота ми? Нищо. Едно небе със звезди. И без звезди, пак ще е небе. Това не зависи от нас. Обаче ми беше хубаво, признавам. Чувах как пукат главните в камината отдолу. Тази къща живна.

     Легнах и се замислих. Та ние почти нищо не си говорихме през вечерта! Само кой как е. Посмяхме се, за времето обсъдихме нещо и това-онова: как сте вкъщи, децата... И това е. А защо сега ми е спокойно? Защо не ме стяга вратът, както обикновено? Странна работа. Завих се. И заспах.

     На другата сутрин бабата беше омесила мекици. Дядото чистеше огнището и говореше като на себе си:

     – Чухте ли новините?

     Синът му, ранобуден и свеж, отговори, докато пиеше мляко:

     – Кои новини, тате? За бежанците ли?

     – Не. Ти па! За времето. Щяло да застудява.

     Това се казват новини. Поогледах се в къщата. Имаше стар телевизор с кинескоп, но не видях да го включват. За сметка на това радиото бръмчеше непрекъснато.

     Очаквах повече от това посещение. Тези хора живееха извънземно, много просто, прекалено идентично с... Не знам с какво. Обадих се на жена ми.

     – Точно сега съм на фризьор! Сега ли намери да се обадиш?

     Децата бяха на фитнес по това време. Значи няма на кого да се обаждам повече. Вероятно е време да си тръгвам. Зъбите ще почакат. Пък и вече забравих за тях. Лекарството беше подействало.

     Събота беше. В събота тук ставаше нещо. Идваха хора от столицата. Още към десет видях, че колите пъплят по шосето, селото се раздвижи и стана по-шумно.

     Вече въртях ключа от колата в ръцете си. Изпих ръжта, която тук предлагаха вместо кафе, хубаво беше, различно, но усещах, че вече е време. Време за какво – не зная, но както ви казах, ключът от колата беше в ръцете ми и се въртеше като играчка между пръстите.

     – Нещо си нервен – установи старецът. Чак сега забелязах, че всъщност не е чак толкова стар. Просто походката му беше тромава, спъната. А и вчера бях притеснен от посещението. През цялото време ми се струваше, че досаждам. Ако изключим бръчките и смъкнатата кожа по лицето, този човек изглеждаше съвсем прилично. Дори усмивката му беше свежа, когато попита с нея:  – От какво си нервен?

     – Трябва да тръгвам вече – отговорих му.

     – Щом трябва, тръгвай. – Стана и тръгна към мазето. – Ела да видиш нещо преди това.

     Досетих се, че сигурно ще иска да ми даде нещо на изпроводяк. Погледнах към кухнята – бабата месеше хляб. А някой по-далече пусна бомбичка, тя изсвистя, но не гръмна. Ясно, столичани бяха дошли тук. Сигурно да вземат зимнина, ако още има такава по тия места.

     Моят приятел се беше запилял някъде. Тръгнах след стареца.

     – Знаеш ли кой е написал това тук? – попита и посочи с бастуна надписа с тебешир на дървенаната врата.

     Това беше моя детски почерк. На вратата пишеше: „Не влизай!“.

     – Влез – каза човекът с бастуна, сякаш за да отмени моята заповед отпреди четирийсет години. – Тук има твои неща.

     Това беше музей. Моята любима количка с лагери, лагерното ми съкровище, с нея бях най-добър в цялата махала, чак сега си спомних. Малко се беше пропукало седалото, а лагерите бяха съвсем ръждясали. Помня, че бих бъдещия зъболекар на състезанието в селото, то се състоя на улицата по-долу, а той само се дуеше, че е по-добър от мен.

     – Трябва да се смаже. – Старецът поклати глава, сякаш беше готов да яхне след малко това возило.

     В това време чух да сумти и да говори победеният преди четиридесет години.

     – Къде е татко? – питаше майка си. – В мазето ли? Добре!

     Намерихме и неговата лагерна количка. И тя беше в същото състояние.

     – Трябва да се погрижите. – Дядото имаше умислена и философска физиономия. Май беше намислил нещо. – Не се знае сега кой ще победи.

     Ще те бия и след всичките тези години, друже – рекох си наум и погледнах пренебрежително този зъболекар, който сега вече ми изглеждаше като ненужно пораснало хлапе.

     Да видим, да видим – усетих ехидност в погледа му.

     След малко, няма и час, от кухнята се разнесе мирис на пресен, току-що изпечен хляб. Седнахме да хапнем.

     – Свършило е сиренето – засуети се бабата. – Иди, сине, до магазина, вземи четвърт сирене, да не се излагаме...

     Аз обаче възразих. Без друго вече се бях застоял прекалено много, а и нищо не донесох, освен столичното си самочувствие.

     – Няма нужда! Хлябът е по-вкусен само със сол!

     И отхапах коричката. Нея най я обичах. Чак сега си спомних, че ако има и малко шарена сол или чубрица...

     – Искаш ли чубрица? – Очаквах този въпрос от друг, а не от зъболекаря.

     Да, поисках чубрица. Намери се и малко лук. Трапезата беше чудесна.

     Аз обаче мислех за лагерната количка. Трябваше да има начин да се оправи.

     Дядото се прозина.

     – Трябва да си легне – оправда го бабата. – Вие вървете, сега в центъра сигурно е по-весело.

     Докато старите си почиват, ние решихме да оправим количките. Палнах колата и – в селото. Намерихме смазки. Трябваше ни и прегоряло масло, ама нямаше. Нищо. Намерихме друго, един комшия ни даде и грес.

     Целият следобед оправяхме количките.

     Моята количка беше по-хубава, по-бърза от неговата. Не за друго, а защото баща ми беше помогнал да я направя. Как е останала тук – не зная. Когато той умря, умря и всичко, останало от него. Майка ми остана да ми напомня – какво е казал и как би постъпил. Обаче за количката бях забравил. И майка ми също. Ето ме днес – държа лагерите на баща ми, той ги е слагал тук, той е монтирал тези страхотни приспособления, чрез които сега ще победя за сетен път моя приятел. Колко пъти трябва да го бия в живота тоя човек, та да разбере най-сетне, че аз съм по-добър?

     Вече се мръкваше и бяхме готови.

     Дядото ни изпрати – и пак с бастуна помаха. Още имаше брашно по фустата на бабата, тя се смееше и прикриваше устата си с ръка. А ние бързахме към улицата преди да се стъмни съвсем.