Надежда беше възпитана в пиетет към културата и в страх от Бога и грехопадението. С времето вътрешната нагласа, ценностите, които изповядваше, въпреки артистичното поведение и закачливостта, придадоха на израза и недостъпност. Изглеждаше дръпната, понякога дори високомерна - изцяло отнесена в своя си свят. Едва прикриваното презрение към проявите на лош вкус и дебелащина задълбочиха още повече разрива и със света на безкултурието и грубиянщината. Животът и бе пълен с парадокси, възходи, падения и най-вече разочарования, но това беше неини живот и тя се харесваше в него като един стоик на финеса и красотата.

  След лудешка любов разбра с горчивина, че мъжът и не е човека на нейните мечти. Отначало Надежда се досещаше за похожденията му. После вече знаеше, накрая тя си отиде завинаги от него.Затвори се наранена, потресена, отвратена. Заредиха се години на самота и страдание, но живота на изискана дама, който водеше, и доставяше радост и усещане за превъзходство над посредствеността. И тъкмо  когато се съвзе от сътресението, в съзнанието и неусетно се загнезди особено усещане. Не съжаление за съдбата си, не дори мъка , а тежка като плесен безутешност. Винаги е пребивавала в блестящата витрина на красотата и нравствеността с вдигната глава, но сега с женския си усет долови нещото, което необяснимо разяждаше вярата и в тях. От висотата на житейската си правота, като от трибуна, тя бе презряла завинаги тълпата.Много пъти и се е приисквало да слезе от пиедестала си и да зашиба с камшик всички тези посредствени, неуки и грубовати хора, с които я срещаше ежедневието в малкия град. Също като Христос в храма, прогонващ търговците от святото място, да им кресне в лицата колко са ниски и жалки в плен на страстите си. Защо, Господи, беше тогава тази разяждаща, идиотска безутешност ? Чувстваше се отвратително като с откраднат живот. През всичките тези години уж подреждаше живота си, а всъщност едно паралелно време погълна всичко. Какво се случи - тъй неочаквано и лесно? В нейния прозорец слънцето закъсняваше да изгрее, а когато се появеше, на Надежда и се струваше, че му липсва топлина. Очите и не забелязваха птиците, нито залезите, а дъждът бе неприятност, която само мокри.Усещаше , че насъбира мъка и  тя като коварно гвоздейче, забито в съзнанието и, бодеше увереността и самочувствието и. Не и се щеше да повярва , че планетата на радостта е спряла хода си за нея. Понякога тайно завиждаше на младите оглушали и ослепели от любов. Те не знаеха колко химерно е това щастие.

През дългите безсънни нощи, изтерзана, мъчително осъзна, че пребиваването и в блестящата витрина на красотата и нравствеността е капан, от който излизане няма.Знаеше , че сквернослови, макар и в мислите си . Нима е наместник на Него, че да шиба с камшик греховните? И онова ужасно , идиотско твърдение, че целомъдрените умират безутешни, което се въртеше в главата и като рефрен на шлагер с мръсно съдържание на думите.

    През едно утро, преди Нова година , Надежда се събуди с празна глава, но като нов човек. Усети облекчение, почувства се отвързана. Видя се отстрани като удавник , добрал се до спасителния бряг, невярващ , че е оживял. Съзря дългоочакваната надежда да се промъква плахо. Ще бъде деловата,артистичната, независимата жена, каквато беше, но с лек нюанс на студенина в отношението си към грубоватия свят. Думичката "студенина" и хареса.Няма да бичува тълпата, но ще я гледа отвисоко със снизхождение и усмивка.