НАДЕЖДАТА
– Ей, да Ви кажа! Днес ми се обърна душата наопаки, ама като Ви казвам наопаки, значи, наистина наопаки. Седим си в кафенето на центъра, радваме се на корема на Иван Шкембелията и на стърчащата коса на Щръкльо. Сръбваме ароматното кафе и бистрим политиката. Навън студеният вятър бръсне до синьо бузите. А заведението прилича на кошер от непрестанното жужене на лакърдиите и трудно може да се разбере, кое е истина и кое лъжа. На нашата маса си бъбрим за времето, мислим за Хитрино, а мислите ни едни такива сиви, сиви, като душите ни, като дрехите ни и като беднотията ни. Само очите ни едни хитри, пресметливи, блещукат на тая сивота и показват, че още сме живи. Ако долетят от някъде извънземни, сигурно ще ни помислят за сенки, не за живи хора. До там я докарахме. Ей, пусто тегло! Така е на село далече от града, на майна си Райна, ама, де съдба, де? – И се заслушах в приказките на Цикнята, който блъскаше с ръка по масата и чашите подскачаха.
– Ето Ви капитализъм в действие! Е, на В ...