Надеждата
НАДЕЖДАТА
– Ей, да Ви кажа! Днес ми се обърна душата наопаки, ама като Ви казвам наопаки, значи, наистина наопаки. Седим си в кафенето на центъра, радваме се на корема на Иван Шкембелията и на стърчащата коса на Щръкльо. Сръбваме ароматното кафе и бистрим политиката. Навън студеният вятър бръсне до синьо бузите. А заведението прилича на кошер от непрестанното жужене на лакърдиите и трудно може да се разбере, кое е истина и кое лъжа. На нашата маса си бъбрим за времето, мислим за Хитрино, а мислите ни едни такива сиви, сиви, като душите ни, като дрехите ни и като беднотията ни. Само очите ни едни хитри, пресметливи, блещукат на тая сивота и показват, че още сме живи. Ако долетят от някъде извънземни, сигурно ще ни помислят за сенки, не за живи хора. До там я докарахме. Ей, пусто тегло! Така е на село далече от града, на майна си Райна, ама, де съдба, де? – И се заслушах в приказките на Цикнята, който блъскаше с ръка по масата и чашите подскачаха.
– Ето Ви капитализъм в действие! Е, на Ви го! Докъде ни докара, а? – беше запалил като моторетката на ветеринарния доктор.
– Ее, тия приказки сме ти ги слушали, слушали, айде млъкни малко! При вас бяхме цъфнали, та вързали – отговори му троснато Гюзлемето.
Така се започваше с гневни погледи и натяквания. После лумваше буен огън, но уморен от ежедневните препирни бързо гаснеше и се стигаше до консенсус и общ извод, че за сивотата на дните ни са виновни и тези, и тези. Мамицата им! И тогава вече се преминаваше от кафе на ,,кочле”
Днес, като че ли експлозията в Хитрино, разкара за малко сивотата от душите ни. А Иван Шкембелията ни изненада. Свали огромната си ушанка десети номер, донесли му я бяха от Съюза навремето, защото в България такъв голям номер не се шиеше. Сложи я на масата и тя застана огромна като кофа и зае половината маса. Голям главанак беше Шкембелията. Той бръкна в джоба си, извади два лева и ги пусна в шапката. Всички се втрещихме: какво става сега?
– Не ме гледайте, ами пускайте! Днес няма да пием ,,коч”, а ще помогнем на ония хора от Хитрино останали без къщи. Какво ме гледате, бе, пускайте в шапката!
– Айде, отиде ми кочлето, – застена от болка Чурката.
– Не те ли е срам! – Скочиха всички срещу него. – Ти ще се прибереш на топло след малко, а хората дето са останали живи, няма къде глава да подврат!
Солидарността с пострадалите измести ежедневните безсмислени приказки и имах чувство, че сивото излетя през вратата и кафето просветля. Влезе нещо бяло и ни обгърна. Това беше надеждата. Тя все още обичаше хората и вярваше, че един ден те отново ще я припознаят.
Барманът, Цветко Аризоната, слагаше и сваляше очилата си. Нещо като че ли го хвана за гушата. Гледаше как от всички маси клиентите му ставаха и пускаха в шапката кой каквото има.
– Да! – мислеше си Цветко, днес аз загубих малко, но спечели човещината. Очите му се навлажниха и усети как преглъща нещо топло и горчиво. Извади десет лева от портфейла си и ги пусна в шапката на Шкембелията.
Толкова тихо и уютно никога не е било в Цветковото кафене.
Автор: Георги Стойков.
© Георги Стойков Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Анита, малко трудно ще стане това,което искате. Трябва човек да е бил там, да е ровил с ръце в огъня, да е дишал запаления въздух. Мисля. че няма да е честно за пострадалите хора, ако си измисляме накакви геройства. Аз поне не се наемам като страничен наблюдател да напиша такова нещо. Иначе идеята е чудесна.
-
Много неща се изписаха и казаха по темата. Но ми се ще да прочета нещо за хората, дето първи са се отзовали на този инцидент. Хората, които не са знаели къде отиват, хората които все още са там. За силата на ръцете им, които са ровили руините, за да спасяват. За безсънните им нощи след това. За майките и близките им, които треперят, да не се случи нещо...
Разказът е хубаво написан... -
Разказ за надеждата, за човещината... истински... Браво и от мен!
-
Толкова ми харесааа,много увлекателно пишеш,приеми моите поздравления!
-
Очаквам с нетърпение!
-
Благодаря, Руми!Утре ще публикувам един разказ специялно за теб.
-
Георги, когато видях, че си публикувал разказ, изобщо не се замислих... прочетох го на един дъх! Знаех, че очакванията ми ще бъдат оправдани! Благодаря ти! Приеми сърдечен поздрав от мен!
-
Радвам се, че Ви хареса.
-
"Тя все още обичаше хората и вярваше, че един ден те отново ще я припознаят."
Браво!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
