Кремена избърса масата от трохите след закуската, погледна към съпруга си Михаил и седна до него на дивана в малката кухня. 
- И какво сега? - каза тя. - за цяло лято, не можахме да спестим и един лев. А ето, след десетина дни децата започват училище.
Десетгодишният Николай и три години по-малкия Иво нареждаха пъзел на земята. Те бяха толкова съсредоточени в забавната игра, че не обръщаха внимание на разговора на родителите им.
- И как да спестим, мило? - попита Михаил. - как, като виж, платих сметките, дърва купих, дрехи взехме за децата, тетрадки. За друго не остава.
- Не знам - тихо отговори Кремена. - гледам другите семейства как ходят на почивка, как са весели, засмени и сякаш всичко им е наред. А аз, аз не мога да изляза да си купя един сладолед. Ей така, просто, защото съм човек.
Николай, погледна към майка си, срещна очите й и срамежливо наведе глава отново към парченцата от пъзела. Кремена замълча. Тя се почувства виновна, защото беше усетила, че думите й бяха усетени от сина й като упрек. Младата жена стана от дивана, пусна телевизора и се загледа в неделното сутрешно предаване, което я разсейваше от грижите всяка седмица. 
Николай бързо се изправи от земята. Погали братчето си по главата. Отиде до мивката и си изми ръцете. Приглади с мокрите ръце косата си. Огледа се във витринката на малкото шкафче, което бе над чешмата. Избърса ръцете си и тръгна към вратата.
- Къде отиваш, Ники? - попита Кремена.
- Излизам мамо - отговори Николай. - ще поиграя с децата пред блока, тук ще съм наблизо.
- Пази се! - каза Михаил, който се бе излегнал на малкото канапе.
Николай обу обувките си, затвори входната врата и бързо слезе по стъпалата на блока. Огледа се и пое дълбоко въздух. Издиша, усмихна се и тръгна по тротоара. Пресече главната улица и продължи към големия супермаркет. Премина през паркинга, на който имаше много спрени коли. Влезе в магазина и се запъти към хладилниците със сладолед. Огледа изкушаващото лакомство. Бяха различни видове. Видя и цените им и неволно се почеса по главата. Огледа се и видя, колко хора имаше наоколо. Всички пазаруваха. Едни вземаха месо, други сирене, мляко. Ето, едно семейство си избра и сладолед и колко много, сигурно за всички. Николай се обърна, мина покрай една от касите и тръгна по коридора на супермаркета. Стигна до изхода и вратите се отвориха. Момчето се усмихна, мина през тях и се озова на големия паркинг. Огледа се. Видя как хората излизаха с пълни колички. В повечето от тях имаше хранителни стоки, върху тях прах за пране, препарати за чистене, а върху всичко това няколко рула тоалетна хартия.
Николай се приближи до възрастен мъж и застана до него. Понечи да каже нещо, но гърлото му се стегна, наведе глава и гледаше в земята. Старецът погледна към момчето и го попита:
- Какво има, момче?
- Аз - заекваше от притеснение десетгодишния хлапак. - аз, аз исках само да ви попитам, дали имате нужда да ви помогна да си сложите нещата в колата?
Възрастният мъж огледа отгоре до долу момчето и със сериозно изражение на лицето каза:
- Не обичам просяци. Но ти ми изглеждаш добро дете. Хайде помогни ми.
Николай взе количката от старческите ръце и я тикаше с усилие, защото беше тежка. Стигнаха до колата. Мъжът отвори багажника и момчето започна да слага внимателно продуктите в автомобила. 
- Внимавай! - каза старецът. - това са яйца, остави ги отгоре, или не, не, дай ги, аз ще ги взема при мен.
След като разтовари количката, Николай се обърна и тръгна с нея към мястото за колички. Възрастният мъж извика:
- Хей, момче, дори не ти знам името, чакай, чакай. Ти ми помогна, нали? Ела, върни се!
Николай срамежливо наведе глава и не смееше да помръдне. 
- Ела де! - повтори с весел глас мъжът. - дай си ръката, ето.
Остави монета в малката ръка на момчето. То я стисна, стисна и очите си, отвори ги, сякаш се събуждаше от сън.
- Довиждане! Благодаря! -каза десетгодишното дете и тичайки, буташе количката към мястото, където стоеше.
Николай се запъти към мъж и жена, които носиха във всяка от ръцете си тежки чанти. Детето вече бе придобило кураж и с усмивка попита жената:
- Госпожо, да ви помогна? Само до колата.
Мъжът се обърна, изгледа момчето, погледна и съпругата си и каза:
- Дай, мила чантите на този момък, нека да помогне, я виж какво хубаво момче.
Николай пое чантите и няколко пъти щеше да се спъне от тежестта им. Когато стигнаха до колата, той ги остави внимателно в отворения багажник. Обърна се и тръгна към входа на магазина.
- Ей, чакай, момченце! - извика жената. - толкова си срамежлив, че не смееш да кажеш цената на труда и вниманието си към нас. Дай си ръчичката!
- Аз не прося, госпожо - каза Николай. 
- Никой не е казал, че просиш, ти работиш. Ето, малко са, но пък заслужени.
Детето непринудено се усмихна и прибра монетата в джоба си. Тръгна отново към входните врати на магазина. Помогна на още няколко човека и започна да брои стотинките. Нямаше да стигнат за по един сладолед, от онези хубавите. Огледа се. Замисли се, че от сутринта досега, никой не го беше изпъдил, нито нагрубил. Никой не му беше казал да се маха, че проси. Николай се облегна на парапета. Видя, че е застанал до банкомата и се почувства неудобно от хората, които теглеха пари от там. Обърна се и тръгна към паркинга. Запъти се към възрастен мъж, който беше в гръб към него. 
- Господине! - каза Николай. - да ви помогна с чантите?
Мъжът се обърна и детето се стресна. Пред него беше учителят му по математика. 
- Господин Иванов, добър ден! - каза тихо момчето.
- Добър да е! - отговори учителят. - какво правиш тук? Вашите знаят ли те къде си? 
- Аз, аз, нищо, само да помогна с нещо.
Учителят подаде на детето чантата си и като стигнаха до колата го погледна строго, сложи една монета в детската ръка, поклати съжалително глава и тръгна.
Николай преброи отново монетите и пресметна, че ако помогне на още двама, ще успее да събере паричките да зарадва семейството си. Огледа се, видя колко много коли се бяха наредили и чакаха своите собственици. Запъти се към възрастно семейство, когато на рамото си усети тежка ръка. Детето бързо се обърна и видя строгия поглед на баща си. Николай наведе глава. Беше разбрал, че неговия учител се обадил по телефона и предупредил Михаил и Кремена за това, което се бе случило пред магазина.
Бащата хвана за ръка сина си и го поведе към входните врати. Спря, погледна към момчето и каза:
- Ники, от какво сме те лишили, че правиш така? Какво си поискал и не сме ти купили? Като ми се обади учителят ти, аз си помислих, че нещо за училище. Добре, че има само моя номер, нали ми беше учител като бях дете. Иначе, знаеш ли как щеше да се разстрои майка ти?
Детето наведе глава, но бързо я изправи и погледна баща си в очите.
- Тате! - каза то. - аз, аз не за мен. Ама нали чух мама днес, че иска сладолед, че няма кой да й купи. Че много работите, а не стигат паричките. Дойдох до магазина да видя колко струва сладоледа и после като излязох, се сетих как да помогна.
Михаил се подпря на парапета пред входната врата на големия супермаркет. Краката му се бяха подкосили от вълнение. Блясъка от силното осветление, което идваше отвътре, не пускаше сълзите, които напираха в очите му. Той пусна парапета, хвана за ръка сина си и влязоха в магазина. Запътиха се към витрината със сладолед. 
- Кой сладолед избираш, Ники?
- Ама, тате! - учудено отговори детето.
- Хайде избирай четири и да вървим.
Николай взе сладоледите и се наредиха на опашката на касата. Когато дойде техния ред, касиерката каза колко струват. Михаил извади портфейла си, но синът му го бутна за ръката и каза:
- Аз ще платя, тате. Взех от по-евтините, мама няма да се разсърди, нали?
Момчето извади стотинките от джоба си и една по една ги пусна в съдчето за пари на касата. С най-сериозното си изражение, детето гледаше, как касиерката ги брои и чак когато тя ги прибра, Николай се успокои и се усмихна.
Даде двата на татко си, а другите два внимателно носеше в двете си ръце. Излязоха от магазина и тръгнаха към изхода на паркинга.
- Тате, ще кажеш ли на мама? - попита Николай. - да не ми се кара, аз само исках да я зарадвам.
- Няма, Ники - отговори Михаил. - няма, не бой се.
Двамата мъже вървяха по тротоара и весело си говореха. Неусетно бяха стигнали до входа на блока, в който живееха. Качиха се по стъпалата и влязоха в апартамента. Николай нямаше търпение да види очите на майка си и нейната усмивка, като разбере, че има сладолед. За него това беше най-важно. Да направи така, че неговата майка да се почувства щастлива и обичана, Николай влезе в кухнята, с ръце зад гърба. След него се появи и баща му.
Момчето погледна към Кремена и каза:
- Мамо, заповядай!
Жената погледна сладоледа, обърна се към Михаил, усмихна се и каза:
- Това, че съм споменала за сладолед, не означаваше, че не можем да си купим, а че просто все трябва да се лишаваме.
- Ники ги купи, за четиримата, за теб, за мен, за Иво и за него.
Кремена погледна строго към Николай, който с упрек гледаше баща си, заради издадената тайна.
Михаил се усмихна и каза:
- Купени за всички, с най-чистите стотинки. Всичко друго е тайна.
Обърна се към Николай, смигна му и го прегърна.
В този момент, момчето се бе почувствало истински мъж, като баща си. 
Защото чистите стотинки са пътят по който върви доброто сърце.

Явор Перфанов
03.09.2018
Г.Оряховица

:)