Кремена избърса масата от трохите след закуската, погледна към съпруга си Михаил и седна до него на дивана в малката кухня.
- И какво сега? - каза тя. - за цяло лято, не можахме да спестим и един лев. А ето, след десетина дни децата започват училище.
Десетгодишният Николай и три години по-малкия Иво нареждаха пъзел на земята. Те бяха толкова съсредоточени в забавната игра, че не обръщаха внимание на разговора на родителите им.
- И как да спестим, мило? - попита Михаил. - как, като виж, платих сметките, дърва купих, дрехи взехме за децата, тетрадки. За друго не остава.
- Не знам - тихо отговори Кремена. - гледам другите семейства как ходят на почивка, как са весели, засмени и сякаш всичко им е наред. А аз, аз не мога да изляза да си купя един сладолед. Ей така, просто, защото съм човек.
Николай, погледна към майка си, срещна очите й и срамежливо наведе глава отново към парченцата от пъзела. Кремена замълча. Тя се почувства виновна, защото беше усетила, че думите й бяха усетени от сина й ...