Напрежението във въздуха беше осезаемо, плътно като пушек, полепващ в дробовете при всяко вдишване. В слабо-осветеното помещение с висок таван и полиран мраморен под се чуваше само тихото мърморене, докато гостите се размърдваха по местата си. Дълга маса се простираше от единия край на стаята до другия, отрупана с чаши хубаво вино и недокоснати чинии с гурме ястия. Но никой не ядеше. Никой не смееше. Не и тази вечер.
Това не беше типично делово събиране. Това беше конклав на едни от най-опасните мъже в града — крале на подземния свят, престъпни босове и техните лейтенанти. Начело на масата седеше Антон „Вълкът“ Белов, чиито пронизващи сини очи оглеждаха стаята като хищник, дебнещ плячка. Около него седяха мъже с власт, чиято репутация беше изкована в насилие, предателство и страх. Слабото тропане на вилица в чиния прекъсна тишината, но спря също толкова бързо, сякаш звукът бе извършил тежък грях със съществуването си.
А в края беше тя.
В ъгъла, най-далече от главата на масата, седеше Л ...