Напрежението във въздуха беше осезаемо, плътно като пушек, полепващ в дробовете при всяко вдишване. В слабо-осветеното помещение с висок таван и полиран мраморен под се чуваше само тихото мърморене, докато гостите се размърдваха по местата си. Дълга маса се простираше от единия край на стаята до другия, отрупана с чаши хубаво вино и недокоснати чинии с гурме ястия. Но никой не ядеше. Никой не смееше. Не и тази вечер.

  Това не беше типично делово събиране. Това беше конклав на едни от най-опасните мъже в града — крале на подземния свят, престъпни босове и техните лейтенанти. Начело на масата седеше Антон „Вълкът“ Белов, чиито пронизващи сини очи оглеждаха стаята като хищник, дебнещ плячка. Около него седяха мъже с власт, чиято репутация беше изкована в насилие, предателство и страх. Слабото тропане на вилица в чиния прекъсна тишината, но спря също толкова бързо, сякаш звукът бе извършил тежък грях със съществуването си.

  А в края беше тя.

 В ъгъла, най-далече от главата на масата, седеше Лена. Бе облечена в семпъл черен костюм - външният й вид съвсем непретенциозен. Тя беше представена по-рано същата вечер от Антон като неговия нов бодигард, но никой не й обърна особено внимание. На пръв поглед тя не изглеждаше подходяща за ролята — твърде малка, твърде тиха, твърде... невидима. Мъжете в стаята я отхвърлиха като незначителна - просто поредното хубаво лице, което е тук за показ. Ако някой изобщо я забеляза, беше, за да се зачуди защо изобщо е там.

  Подземният свят процъфтява от шума — стрелба, заповеди, дадени на висок тон, звън на пари, които преминават от едни ръце в други. Но Лена беше обратното на това. Тя беше въплъщение на тишината. Тишина, която изнервяше онези, които се замислеха твърде много за това. Докато разговорът около масата се развиваше, Лена остана като призрак, едва забележима в стаята. Никой не би си помислил да се страхува от нея.

  Никой, освен Антон.

  Антон Белов не беше оцелял десетилетия в престъпния свят, първо като наследник, а сега като бос, подценявайки хората. Знаеше, че истинската сила не винаги е шумна или ефектна. Някои от най-опасните същества в света се движеха безшумно, нанасяйки удар, когато плячката им най-малко го очакваше. Антон беше ненадминат в идентифицирането на такива хищници и или в елиминирането им, или в поставянето им под свой контрол.

  Лена беше един такъв хищник.

  За първи път беше чул за нея преди няколко години. В подземния свят се носеше мълва за жена, която може да убие човек за едно мигване на окото, която не оставя следи и не си приписва заслуги. Някои я наричаха призрак. Други - „Вдовицата“, въпреки че никой не знаеше защо. Тя действаше в сянка, работата й беше прецизна и непроследима. Носеха се слухове, че тя сама е ликвидирала цял престъпен синдикат, но никой не можеше да го докаже. Нямаше останали живи свидетели.

  Антон я беше проследил, след като загуби близък сътрудник заради удар, който носеше подписа на Лена. Вместо да си отмъсти, Антон й беше предложил работа. Не беше лесно решение - Лена не беше човек, който може да бъде контролиран. Но той имаше нужда от някого като нея, някой, който може да седи незабелязан в стая, пълна с убийци, и въпреки това да бъде най-смъртоносният сред тях. Той не просто я искаше на своя страна, искаше да я държи под око.

  Проблемът беше, че Антон не беше сигурен относно нейната лоялност. Лена се бе съгласила да работи за него, но беше енигма, която никога не издаваше истинските си намерения. Дори сега, когато седеше в стаята с най-доверените си съюзници и врагове, Антон се чудеше дали наистина може да й се довери. Тя беше тиха, да. Но това мълчание беше опасно. Това мълчание изнервяше хората, без дори да осъзнават защо.

  И тази вечер Антон трябваше да знае със сигурност на чия страна е тя.

  Дискусията на масата ставаше все по-разгорещена с напредването на вечерта. Старите обиди изплуваха отново и съюзите бяха подложени на изпитание. Мъжете започнаха да повишават гласове, удряйки юмруци по масата, докато летяха обвинения. Антон наблюдаваше всичко това със спокойно изражение, но умът му препускаше. Нещо не беше наред тази вечер, нещо, което не можеше да определи.

  - Стига! - каза Антон, гласът му проряза надигащата се врява. Стаята утихна моментално. Антон имаше такъв ефект върху хората. Думата му беше закон и всички го знаеха. - Не сме тук, за да разчистваме стари сметки. Тук сме, за да поставим основите на едно по-сигурно бъдеще.

  Другите кимнаха, някои мърмореха под носа си, но никой не посмя да го предизвика директно. Антон се облегна назад в стола си и огледа стаята. Точно тогава го видя - позата на Лена се бе променила съвсем леко. Беше почти незабележимо, но Антон се бе научил да улавя и най-малките детайли. Раменете й бяха напрегнати, погледът й леко разфокусиран, сякаш се ослушваше за нещо извън обхвата на слуха.

  Преди Антон да успее да попита какво не е наред, вратите на стаята се отвориха с трясък.

  Група въоръжени мъже нахлуха вътре, лицата им бяха покрити с черни маски, пистолетите им вдигнати и насочени. Гостите на масата замръзнаха, някои посегнаха към своите собствени оръжия, но беше твърде късно. Натрапниците имаха надмощие и за секунди стаята се изпълни с метален звън на освобождаващи се предпазители.

  Антон се изправи бавно с вдигнати ръце в знак, че се предава, но очите му останаха студени и пресметливи.

  - Предполагам, че сте тук за мен. - каза той със стабилен, както винаги, глас.

  Водачът на маскираните пристъпи напред.

  - Антон Белов, - изръмжа той. - създадохте си много врагове, но тази вечер вашето управление приключва.

  Антон не каза нищо, погледът му се плъзна за кратко към Лена. Тя не беше помръднала, все още седеше на стола си в далечния край на масата, сякаш хаосът около нея не я засягаше. Лидерът на маскираните проследи погледа на Антон и се засмя.

  - Мислиш, че тя ще те спаси ли? - изсмя се той. - Малко момиченце като това?

  Той направи рязък жест към хората си и двама от тях тръгнаха да хванат Лена. Не успяха да прекосят и половината стая.

  За част от секундата Лена беше на крака. Нямаше колебание, нямаше напразно движение. Първият мъж посегна към нея и тя изви ръката му с такава сила, че рамото му изскочи от ямката. Той изкрещя от болка, но звукът беше прекъснат, когато Лена заби нож, който никой не беше я видял да вади, в гърлото му. Вторият мъж се поколеба, пистолетът му се разклати, но беше твърде късно. Лена вече беше върху него, обезоръжавайки го с едно-единствено плавно движение, преди да блъсне лицето му в стената.

  В стаята се възцари смъртна тишина, единственият звук идваше от първия мъж, който се давеше в собствената си кръв на мраморния под.

  Лена се обърна с лице към лидера на нападателите, изражението й беше спокойно и неразбираемо, както винаги. Мъжът се препъна назад, а пистолетът му трепереше в ръцете.

  - Какво си ти? - заекна той, а куражът му от по-рано изчезна, заменен от чист ужас.

  Лена не отговори. Нямаше нужда.

  След по-малко от десет секунди останалите натрапници бяха мъртви, телата им се свиха на пода. Стаята миришеше на кръв и страх. Гостите, които по-рано бяха толкова бурни, сега седяха в смаяно мълчание, твърде уплашени дори да погледнат Лена, още по-малко да помръднат.

  Антон обаче не изглеждаше изненадан. Той просто наблюдаваше как Лена избърсваше кръвта от ножа си с кърпа, движенията й бяха бавни и методични. Когато свърши, тя се върна на мястото си, сякаш нищо не се беше случило.

  Другите мъже на масата си размениха нервни погледи, явно неспокойни. Това бяха мъже, които бяха виждали и вършили ужасни неща. Но никога не бяха виждали нещо подобно. Ефективността на Лена, нейната студена незаинтересованост - не беше естествено. Не беше човешко.

  Антон най-накрая наруши мълчанието.

  - Е, - каза той със спокоен, както винаги, глас. - мисля, че това решава въпроса за лоялността.

  Той се обърна към останалите, а по устните му играеше лека усмивка.

  - Нека това бъде напомняне за всички тук. Най-тихият човек в стаята често е най-смъртоносен.

  Никой не посмя да спори.