Всеки ден е един и същ - бяло и черно. И така се точи времето - като черно-бяло стълбище. Единственият начин да захвърли раираната си дреха бе да избяга от вечността. Към скъпия телевизор пристъпва бавно силует, уморен от абаносовата си сянка, за да се огледа по-добре. За да види отново отражението си във стария черно-бял филм - младо момиче с дълга къдрава черна коса, бяло лице и подпухнали безизразни очи. "Призракът от къщата" - така се казваше филмът. За перфектната си актьорска игра драмата бе получила две награди "Оскар". Но тя не го оцени. Енергоспестяваща крушка осветяваше скучното съществуване на тялото, облякло роклята с цвят на сняг. Нищо вече не я впечатляваше - мина повече от година, откакто намери черно злато в земите си. Механично отхапа хапка от вечерята си - сандвич от черен хайвер с бял хляб и филе от рядка бяла риба. Не беше гладна - яде само за да си вземе успокоителното. Еуфорията от намереното бъдеще бе изчезнала и на нейно място се бе настанило като паразит задължението да проверява всеки ден цената на барел петрол. Докато гледаше бялата салфетка, тя си припомни как някога рисуваше и превръщаше всичко в нови измерения на мисълта. Споменът за това я накара да вземе лист хартия и да изобрази живота си. В опита си да направи място на измисления свят от белота и черно мастило, за да диша, тя издърпа приветливата покривка от масата и събори всички съдове. Разпиляната и изпочупена купчина образуваше мозайката на настоящето и тя го знаеше. Върху черния плот стоеше откъсната  страница от тетрадка с редове. Ръката ù последва една от чертите. Целият ù живот представляваше една права черта. Линия с начало и край. С неясно начало и по-сигурен край. Дали всичко не бе започнало в началото на април преди двайсет години или преди година – преди дванайсет месеца или преди петдесет и две седмици, а може би преди триста шейсет и няколко дни - когато осъзна колко добра роля ù бяха избрали? Часове наред гледаше този празен и изчерпан лист с надеждата по мастилените релси да премине влак, който да я отведе от всичко това. Нямаше повече смисъл да седи на черния стол, да носи тази рокля, да си сресва косата, да върви, да се храни и дори да говори. Отегчаваше се дори да мисли. Затова отиде в банята и напълни ваната с леденостудена вода и се потопи в нея. Белите плочки като че ли отново я обсъждаха, но тя вече не им обръщаше внимание. Не можеше да повярва че собственото ù безразличие към всичко и всички бе това, което стопляше водата. Разочарована, тя излезе от ваната и облече черната си хавлия. Полегна за малко на леглото,  огледа се, за да види отражението си в белия таван и се унесе. Сънува, че е далтонист и всичко отново бе в черно и бяло. На сутринта котката ù - бяла на черни петна, се качи при нея и я близна по носа и ù даде дажбата усмивка за две седмици напред. Нов ден за една наследница на Прометей...