– Вие уверен ли сте, че няма какво да добавите към казаното? – главата на комисаря рязко се надигна и на мен ми се наложи ловко да се дръпна назад, тъй като неговия дълъг нос едва не клъвна дясното ми око.
– Уви, господин полицай, аз действително няма с какво да ви зарадвам – уверих спокойно комисаря.
Наистина, той не трябваше да скача в цял ръст, за да доказва кой тук е главният. Ставаше въпрос просто само за-a… хм... за няколко трупове.
Полицейският комисар Гюстàв Брюнò с най-мрачен вид отиде до бюрото, извади там от чекмеджето някаква обемиста папка и сядайки на стола, с тежка длан я натисна върху плота.
– За изминалите почти четири месеца, Андрè – започна той бавно да барабани с пръсти върху папката, – откакто вие се появихте в нашия край, загинаха дванайсет човека...
Блясъкът от комисарските очи, вторачени в мен, не предвещаваше нищо добро.
– Дванайсет човека – повтори комисар Брюнò, – дванайсет уважавани и доста състоятелни граждани са загинали, както вие твърдите, по време на... ...