– Вие уверен ли сте, че няма какво да добавите към казаното? – главата на комисаря рязко се надигна и на мен ми се наложи ловко да се дръпна назад, тъй като неговия дълъг нос едва не клъвна дясното ми око.  

     – Уви, господин полицай, аз действително няма с какво да ви зарадвам – уверих спокойно комисаря.

     Наистина, той не трябваше да скача в цял ръст, за да доказва кой тук е главният. Ставаше въпрос просто само за-a… хм... за няколко трупове.

     Полицейският комисар Гюстàв Брюнò с най-мрачен вид отиде до бюрото, извади там от чекмеджето някаква обемиста папка и сядайки на стола, с тежка длан я натисна върху плота.

     – За изминалите почти четири месеца, Андрè – започна той бавно да барабани с пръсти върху папката, – откакто вие се появихте в нашия край, загинаха дванайсет човека... 

     Блясъкът от комисарските очи, вторачени в мен, не предвещаваше нищо добро.

     – Дванайсет човека – повтори комисар Брюнò, – дванайсет уважавани и доста състоятелни граждани са загинали, както вие твърдите, по време на... “обикновен риболов”. Впрочем кажете, Андрè, наистина ли е чак толкова обикновен, а?.. Вие сте се утвърдили като рибар с невероятен късмет, богаташи се надпреварват и редят на опашка, за да се запишат при вас, а благополучно завърналите се с възторг развълнувани разказват, че никога в живота не са изпитвали такова удоволствие и емоции. Дванайсет души – кажи-речи почти на двайсет дни по двама. Боже мой, та това си е направо серийно убийство!..

     Инспекторът си наля вода от гарафата, разкваси гърло, после така силно удари празната чаша на дървения плод, че тя звънко прокънтя и като по чудо остана цяла.

     – Няма да кажа, че уж твърде много ме интересуват причините за тази ваша невероятна “наслука”. Тъй като мен ме вълнува нещо друго! – гласът на комисаря се извиси в чудовищен рев. – Многомилио-o-oнни застрахователни премии, активи на ценни книжа, бижута и имения отиват у наследници на тези, които не са имали достатъчно късмет да се завърнат живи от така наречения “обикновен риболов”! И вие продължавате да настоявате, че не сте се съюзявали тайно с техните наследници, a?.. Прекрасно. Но вашето риболовно корабче с цялото оборудване струва по минимални изчисления, грубо казано, не по-малко от триста... триста и петдесет хиляди долара. Още ли ще ми твърдите, че всичкото това може да се купи просто ей така – организирайки морски круи-и-зчета?.. А?!..

     Инспекторът свирепо ме погледна, сдъвка върха на мустака си и продължи, снижавайки тона с няколко октави.

     – Така е, Андрè, засега не мога да ви заловя с окървавени ръце... По дяволите, липсват всякакви обвинителни улики! Никакви, дори най-щателните проверки не установиха отношението ви с наследниците. И банковите сметки, и счетоводните бумаги говорят единствено във ваша полза. Знаете ли какво мисля?.. М-да, аз мисля, че вие, рано или късно, ще се докопате до офшорките и тайните сметки. И тогава аз – полицейският комисар удари с папката по бюрото, – да, именно аз, Гюстàв Брюнò, ще бъда редом... тук, до вас! С папка документи, с отчетен лист, където ще бъде отмятано всяко ваше кихане, Андрè. А още и с белезници. Да, да! Всяко ваше кихане! Вие не ще можете да отидете да пикаете, без да сте се разписали в тази папка! И рано или късно ще направите грешка! Убеден съм в това...

     През цялата тази обвинителна тирада аз внимателно разглеждах комисарските ботуши. Така внимателно, че онзи най-накрая проследи погледа ми и неспокойно размърда крака, стърчащи изпод бюрото.

     – Какво толкова зяпате там, Андрè? – раздразнено промърмори комисар Брюнò.

     Бедняга! Дълъг и несъразмерен, той едва се поместваше зад тясното и явно неудобно за неговите габарити чиновническо бюро.

     – Това случайно не е ли крокодилска кожа?.. М?! – отегчено се поинтересувах. – На вас би трябвало да е известно, че местните антибракониерски закони забраняват всякакъв внос и износ, както на рога, бивни, вълна и кожа на редки, заплашени от изчезване животни, а също и на изделия от тях. Нали така?.. Хм, обзалагам се, че зная майстора, който е изработил тези симпатични ботушки. Неговото ателие се намира в дъното на крайбрежната улица, веднага след кея...

     Комисар Брюнò нищо не отговори. Злобният му изпитателен поглед говореше категорично за неговите недружелюбни намерения спрямо моята особа.

     – И той единствен в околността приема поръчки да шие с кожи, които му носят ловците – поясних спокойно, виждайки как рошавите комисарски вежди се плъзнаха нагоре. – Признайте си, господин комисар, дълго ли се наложи да побягате с оръжие по блатата за тези красавци? – кимнах към ботушите.

     – Какво ви влиза това в работата, Андрè? – нервно просъска полицейският комисар.

     Аз внимателно погледнах посърналото му лице и ми стана леко жално за него. Този голям и силен във всяко отношение мъж току-що призна, че не може да ме хване натясно. 

     Каква досада!.. Няма по-отмъстителен и злопаметен човек, отколкото полицейски комисар, разстроен от отсъствието на улики. Ужасно не ми се искаше да оставям на този остров толкова опечален и разочарован човек. Предстоеше ми още да плавам и плавам, и в края на краищата колкото по-малко разстроени полицейски комисари остават по света, толкова по-добре и за мен, а и за бизнеса ми. Така че защо да не завърша този тур с още един, последен риболов?

     Без да попитам за разрешение, станах от масата за разпит и занасяйки своя стол, вулгарно се настаних пред комисарското бюро, кръстосвайки крак връз крак.

     – Какво ме касае мене ли?.. Ами това, което ще разкрие във вас хазартния ловец, Гюстàв – подхвърлих уж така “небрежно”. – А и това обстоятелство възможно ще способства за доказване на моята невинност.

     За усилване на ефекта, знаейки, че Брюнò не понася цигарен дим, измъкнах от вътрешния джоб на лененото си сако една дебела хаванска пура.

     – Защо “възможно”? – напрегна се комисарят.

     – Защото “възможно” вие ще се съгласите с моето предложение и след като получите нужните доказателства, най-накрая ще ме оставите на мира…

     В ръцете ми се появи малка джобна гилотинка. Механизмът рязко щрака и красноречиво сряза главичката на елегантната “Коѝба”.

     – А “възможно”... – продължих, след като изчаках да изгори фосфора на дългата кедрова кибритена клечка, с която разпалих равно подсеченя край на пурата – ...М-да,  “възможно” е и да не се съгласите. И тогава за цял живот ще придобия във ваше лице един бдителен “приятел”, без чието знание, разрешение и съгласие не ще мога да се изпикая… Хм – усмихнах се иронично, – знаете  ли, Гюстàв, има една мъдра моряшка поговорка, която гласи: “Човек не плюе там, откъдето пие”. Разбирате ли?.. Аз само ще добавя от личен опит, че човек обикновено плюе там, където пикае.

     Ефектно отмятайки глава, пуснах няколко сиво-синкави колелца дим. Истинско блаженство... Класика! 

     По принцип не обръщам внимание на евтините и зарибяващи рекламни трикове, изписани по етикетите като за малоумни, но не знам защо в главата ми се въртеше нещо от сорта: “…божествен аромат с тръпчиви пикантни нотки, мек вкус, който нежно гали небцето почти като сметанов крем, а накрая  дълъг финал с приятна свежест и...” бла-бла, бла-бла, с което в този лежерен момент на лека отпуснатост и наслада, честно да си призная, бях напълно съгласен. М-даа... Фѝдел, този стар дявол, наистина е знаел какво да пуши!..

     Да се пуши в кабинета на полицейския комисар Гюстàв Брюнò беше равносилно на самоубийство, обаче който не пуши, той и шампанско не пие. С крайчеца на окото наблюдавах с интерес изражението на неговото лице. На пурпурната му физиономия улавях мисли от типа на: “Незабавно да се изведе и разстреля долу до оградата!” до “Какво още предложение, по дяволите?”...

     – Какво още, по дяволите, “предложение”, Андрè? – изрева накрая комисарят. – И престанете да пушите, не се намирате у дома си!

     “Йес!!! Клъвна!” – мислено си представих как метнал вече въдицата със стръвта и сега бавно издърпвам на борда свръх тежкото комисарско любопитство.

     – А предложението ми, Гюстàв, е такова … – с готовност загасих пурата в плота на полицейското бюро и се захванах да обяснявам.

***

     Сутринта на третия ден, както беше и уговорено, полицейският комисар Гюстàв Брюнò, заедно с компания колеги-приятели, изникнаха на кея до моята старица. Това не бяха вече онези пазители на реда – охранени официални служители, вяли и унили. В светлината на прожекторите пред мен стояха стегнати, изпънати, отлично екипирани риболовци-любители. С авантюристичен блясък в очите, те нетърпеливо тъпчеха от крак на крак под величествените скули на “Неукротимата Дòна”.

     На мен добре... ама мн-оо-го добре ми бяха познати тези вълшебни превъплъщения. Чиновници и работници, управители на едри компании и дребни собственици-занаятчии, владетели на крупни имоти и всякакви там готвачи и градинари, музиканти и поети... всичките са омесени от едно тесто. Кажи на някого: “Утре на риболов!” и той вече ще умре от нетърпение. Работата и задълженията – захвърлени в навечерието на святото събитие; слугите и жените – разпратени по магазини с обширни списъци за неотложни покупки; отключени са стоманени сейфове и зеят отворени прашни килери; на трапезната маса, увита в фин червеникав кози сахтя̀н¹, внимателно е поставена супер мощна ловна карабина “Рèмингтон”, а до нея върху разгърната стара кухненска мушама са наредени чудовищни развалини на многоколянна бамбукова въдица-щекер, телескопичен сгъваем карбонов спининг и евтини китайски макари-инерционки. Всякакви там такъми и изкуствени примамки: вòблери (“рибки”, “жабки”, капчици-бомбърки и други), окичени с тризъби кукички; разните му там метални блеснѝ, клатушки, изкуствени мухи, цикади, пѝлкери (тежки примамки или “джѝгове”), джиг-главички, спираловидни туѝстери, най-различни силиконки и прочие; вѝрбели, препятстващи усукването на влакното, накичени с карабинки, с халкички; различни по размери рибарски кукички, плувки, тежести (капковидни, “бобено зърно”, кръгли “чебурашки” и тем подобни), корди (еластични, прозрачни, полупрозрачни или плетени), поводи, звънчета-шпионки; кепчета, кръгли алуминиеви кутийки за жива стръв, нож, ножици, клещи... Всичкото това съкровище – подбрано старателно, щателно подредено в удобни класьори и прибрано в миризлива на риба брезентова раница. Дeцата – сложени да спят в девет и половина, жените отпратени също там в компанията на някое от томчетата на Даниел Стийл, а главите на семействата, обути във високи до таза рибарски ботфòрти², до среднощ оттренирват техниката на близките и далечните замятания в задния двор.

     И така, пред мен стояха любители – мълчаливи като истукани. Наредени в стройна редица като млади фиданки. За тази порода винаги се изисква свръх прецизна и пунктуална опаковка. По целия ствол от главата до петите нито една излишна гънчица, не е пропуснато незакопчано нито едно копченце, ципче или велкро-лентичка. С една дума – всичко, както винаги.

     – Добро утро, господа! – приветствах своите гости, любувайки се напълно на зрелището. – И добре дошли на борда. Наслука!

     Истуканите моментално се оживиха, чувайки тази вълшебна дума. В очите им заигра хазартен пламък и “Неукротимата Дòна” се огласи с дружно и мощно “Наслука!!!”.

     Когато търпеливо изчаках и последния от бойната дружинка на комисар Брюнò да се покатери на палубата, аз повдигнах схòднята³ и кимнах към момчето на пирса да развърже въжетата. После без да бързам се отправих към рỳбката⁴. Комисарят веднага тръгна по петите ми, и както следваше да се очаква, нахлу в кабината, препъвайки се на прага.

     – Предупреждавам, Андрè... – запъхтяно произнесе той, наблюдавайки ме как натискам стартовия бутон на дизелите, прокашля се и продължи с пресипнал глас – Предупреждавам, че аз и моите хора сме въоръжени и... хм, не дай си Боже да ни погодите някое евтинко ном...

     – Вие всичките донесохте ли в багажа си спасителни жилетки, както се бяхме договорили? – прекъснах го, прислушвайки се в мекото и същевременно мощно боботене на шведските мотори.

     – Ммм...да, разбира се! А защо?.. – сепна се Брюнò и застина с отворена уста, най-вероятно си мислеше да не би да има тук някакъв капан.

     – Тогава, моля, сложете своята, а и на другите кажете също да ги облекат преди да напуснем залива – помолих аз все така, без да се обръщам с лице към него. – Не мога да понасям, когато моите клиенти подхвърлят нещо от рода на “евтинко”.

***

     Тихо мъркаха двигателите – мрр-мрр, мрр-мрр... М-да, Волво Пента серия SX – божествен звук! Свежият попътен вятър леко посвиркваше в лèерите⁵, опънати и натегнати като струни на китара. Морските вълни игриво ухажваха величествените страни на “Неукротимата Дòна”, а на изток стремително засияваше поразителна зора. Господи, колко е прекрасно! Обичам такива минути. Те принадлежат на мен и единствено само на мен. И никакви дейности, конфликти или инциденти по палубата нямат правото да им посягат. Какво може да бъде по-важно от раждането на един нов ден?.. Какво?.. Кука ли?! Ама каква ти още кукичка? Каква аптечка, по дяволите?!..

     Обърнах се към воплите зад гърба си. На палубата, празнувайки появата на новия ден, кипеше живот. Жюстèн – един от помощниците на комисаря – без да попита някого за разрешение, беше взел един бая голям тройник и нанизал на него палеца си. Над нещастника се бяха надвесили самият Брюнò и неколцина други колеги, а един от тях – дребничкият Исидòр (ама че го е надарил Господ с именце!) – трескаво разкъсваше многочислените джобове и закопчалки на вече трети поред олекотен туристически сак, издирвайки вътре аптечка. Аз неохотно стопирах щỳрвала и се отправих към пострадалия. В светлината на издигащото се над хоризонта слънце очите на страдалеца се пълнеха с ужас. С една ръка решително отстраних комисаря, с другата – също толкова решително – щракнах с клещи и пречупих подалото се от пръста острие. Без да задава излишни въпроси, Жюстèн просто се свлече в несвяст. Със същите клещи после внимателно издърпах от безволевото тяло на пострадалия остатъка от куката и накрая щедро полях малката рана с йоден разтвор.

     Клещи и йод! Винаги ги имайте при себе си, ако искате да въведете някакъв ред на кораба.

     От рязкото парене беднягата тутакси дойде в съзнание и първото, което видя, беше протегнатата към него джобна манерка-павỳр.

     Жюстèн въпросително погледна към висшето началство.

     – Какво е това? – рязко попита началникът.

     – Ром… – аз убедително вдигнах метална бутилка и направих порядъчна глътка. – Ямайски ром. А вие какво си помислихте, господин комисар? Нима искам да отровя вашия подчинен?

     – Нищо не съм си мислел – избоботи Брюнò.

     Той грабна от ръката ми павỳрчето, подуши го и разкваси устни.

     – Действително...хм, ром – удовлетворено изсумтя комисарят.

     Брюнò гаврътна още една глътка и протегна плоската манерка към Жюстèн.

     – На, дръж! Пий! Какво пък, щом като капитанът вече черпи...

     Ето ти обрат! Аз вече не съм пройдоха, негодник, убиец, мошеник, неструващ нито грош в очите на полицейския комисар, а цял капитан!

     Наистина – клещи, йод и добър ром – това е триумвират, способен да постави всичко на място.

     – Кога започваме, капитане? – попита Брюнò. – Дълго ли още ще пътуваме?

     – Още половин час, господа, и ще бъдем на мястото – отвърнах аз, хвърляйки поглед върху екрана на навигатора. – Не желаете ли да се заемете със стръвта?

     В отговор последва гробна тишина. Ама те сериозно ли предполагаха, че съхранявам тук в трюма жива стръв?!.. Каква наивност! Нямам намерение да изпълнявам работа, която клиентите сами трябва да вършат, както правят това някои мои недалновидни колеги. Ако трябва да покажа как – показвам, а по-нататък, моля-моля, всеки сам да задоволява своя апетит.

     Отправих се към кърмата на кораба. Минавайки мимоходом покрай редицата от любопитни погледи, започнах да размотавам една намотка здрава корда – плетена, полупрозрачна, синьо-зеленикава. Бях се приготвил да демонстрирам как се се хваща риба в открито море. Простичката сребриста “блеснà” (в случая – най-обикновена излъскана до блясък лъжица с привързани за дръжката ѝ лентички от алуминиево готварско фолио), която привързах към металния повод на яката и еластична корда, предизвика у гостите неизгладимо впечатление, изразено в скептични подсвирквания и цъкане с език.

     Длъжен съм да отбележа, че освен необходимия набор от рибарски такъми, за успешен улов в сини води (така наречения “блу уотър” лов) се изисква още и наличие на подходяща лодка. Ето, например, моята старица подхожда идеално за тази цел.

     Човек трябва само веднъж да погледне нейните елегантни обвòди⁶, за да разбере веднага – пред очите му се намира истински “бегач” по вълните, изплувал сякаш от някой морски роман на Джеймс Купър. Родена в древна холандска корабостроителница, “Неукротимата Дòна” е унаследила многовековния опит на изграждане на рибарските кораби. Със здрав корпус, усилен с допълнителни шпангòути⁷, снабдена с модерни шведски дизелови двигатели “Волво Пента”, лесно издържаща на силен щорм. В относително спокойно море тя изглеждаше като еталон за стабилност – при лек вълнолом тази стара дама само спокойно се поклащаше, дарявайки усещане едва ли не на земна крепост.

     Няма нищо по-лошо за бизнеса, отколкото клиент, надвесил се над перилата на борда с позеленяло от люшкането лице. И няма нищо по-досадно за мен и по-стряскащо за този зеленолик клиент, когато му се обяснява в такъв деликатен момент основите на техниките “на потъване” и “на влачене”. Повярвайте, всичките негови мисли отдавна са отлетели зад борда и единственото към което той се прислушва – това са неволевите съкращения на мускулите на стомаха и рефлексното придвижване на храната обратно нагоре през хранопровода.

     Първото замятане се оказа удачно. На борда на “Неукротимата Дòна” всяко замятане на примамката се увенчава с успех. Риболовното влакно бавно се опъна, разпени водата и с подскачане отиде настрани. Ако нямах ръкавици, щеше да среже дланите ми и ги облее в кръв. Внимателност. И предвидливост – ето залога за добър и успешен риболов. Издърпвайки бавно и плавно плячката, аз обяснявах на господата полици всяко свое действие. Тежко дишайки, учениците ловяха и жадно поглъщаха всяка изречена от мен дума. Пред техните очи се извършваше истинско чудо – тази същата свирепа баракỳда, която по слухове (пфф... как ли пък не!) можеше да се улови единствено с динамит или със супер дизайнерски вòблер на “Гỳчи”, клъвна на простичка блеснà, направена от съвсем обикновена сребриста алуминиева лъжица! А когато, накрая, с помощта на канджàта, забита в зловещата паст, придърпах и извадих от водата този внушителен екземпляр, голям повече от метър и половина, по въздуха се разнесе пълен благоговеен трепет и бурни овации.

     Как се хваща такъв морски звяр ли? Ей сега ще обясня накратко. Първо трябва да сте заредени с необходимата доза хъс и авантюристичен дух. Второ трябва да сте или достатъчно смел, или напълно луд за подобно приключение. И трето, разбира се, да разполагате с правилните такъми...   

     Една макара здрава рибарска корда (да кажем над половин до един милиметър) ще ви свърши идеална работа. Риболовната линия тук е проста и елементарна – на края на кордата се монтира едър масивен вѝрбел (минимум 50-60 санта), след това постройката е както при обикновен повод за попчета, с тази разлика, че вместо влакно, в случая се борави само с метални поводи. Две яки “зли” куки (с размер от няколко нули, т.е. най-големите, с каквито разполагате за морски риболов) ще свършат перфектна работа: едната кука се нанизва в ухото на следващата и на нея се закрепя стръвта откъм гръбнака, както и оловна тежест (поне 200 грамова), монтирана най-отдолу, а първата кука се оставя гола. Не бива да се забравя и факта, че ако се спестят металните поводи, самото мероприятие и ефективността от него може да бъдат сведени до нула. Баракỳдата има двуредови и абсолютно разновидни зъби: страховитите предни резци-ятагани загризват мигновено плячката, последвани от първия ред – по-малки и остри като бръснач, разкъсващи  плътта, а малко по-навътре са разположени по-големите и приличащи на извити кинжали, които удържат жертвата. Така устроената съвършена машина за убийства с лекота може да пререже линията. За стръв се поставя средно голяма риба (напр. сардела) – може и половинка от нея. А, и да отбележа – не е препоръчително да се използват тежки сомски въдици. Защо ли?.. Ами, пояснявам...

     Първо: носи се излишен багаж, а още повече – навътре в океана може да съществува постоянно вълнение от 3-4 бала и вследствие на люлеенето на лодката трудно се разграничава кога кълве самата риба и кога потъва плувката. Доказано е отдавна, че късата тролинг-въдица, примерно с дължина два метра (или два и десет), с мултипликаторна макара е по-здрава и удобна за обработката на голяма риба. С подобна въдица би се усетила тръпката от ваденето на 15-20 килограмов морски хищник, а и подобно страшилище на морските дълбини с тегло над 50 килограма може да удари само веднъж в живота и да го изтеглиш е истински кошмар, макар че убийството на такъв природен феномен си е, честно казано, кощунство.

     Второ: трябва също да се има предвид, че баракỳдата  е изключително витална и енергична риба, затова е много важно да се засече момента, в който тя ще кълване, за да може добре да се закачи на куката. Обикновено въдицата е на стойка. В противен случай, ако това чудовище се извади на палубата и се откачи, единственото спасение на човек остава да се качи по най-бързия начин на мачтата на лодката. Мятащата се по палубата жива бестия светкавично прегризва всичко, до което се докопа нейната страховита чудовищна уста. При ваденето ѝ от водите основното нещо е да се държи влакното винаги опънато, така че да няма възможност звярът да се движи настрани. Ако тук се провалите, направо скачайте (както вече споменах) на мачтата и в никакъв случай не слизайте оттам, докато рибата не се измори и миряса напълно. Опитите да се хване с голи ръце жива и обезумяла баракỳда – безсмислени и напразни. При вадене трябва да се използва канджà (това е помощен прът с кука, абе... направо казано “ченгèл”) – от гледна точка на охрана на труда е в пъти по-разумно и безопасно.   

     След това леко лирическо отклонение нека да се върнем отново към нашия красавец, който лежеше вече мъртъв, затова и спокоен, върху палубата на “Неукротимата Дòна”. Аз откровено се любувах на пъргавото, силно и изящно тяло на моята плячка. Великолепен екземпляр! Около двайсетина килограма. Не по-малко. Учениците дружно подсмърчаха зад тила ми. На мен добре ми беше познато това нетърпеливо сумтене. Почти физически усещах как те чешат своите потни длани. Немият въпрос “Кога най-после ще ни дадат да половуваме?” се разтичаше над палубата до йоносферата.

     След зрелищната баракỳда извадих също две-три непретенциозни скумрии.

     – Изглежда, натъкнахме се на пасаж – подхвърлих с най-небрежния тон, на който бях способен.

     Най-едрата от скумриите, забравяйки за бойните рани, издаде само някакъв неразбираем звук – “пльок!..” , с който обозначи всичко вътре и извън себе си.

     – Господа – открих аз първото действие на “Марлезòнския балет”, – преди да започнете, бих искал да проведа инструктаж по техника на безопасност.

     В отговор лицата на моята аудитория изразиха справедливата във всяко отношение мисъл: “Ама какъв инструктаж, по дяволите! Риба!!! Рибата ще избяга!!!”

     Бях готов за подобна реакция и затова бълващите от очите им лазери не можаха да ме изпарят на атоми.

     – Вие нали не искате да повторите нещастната съдба на онези дванайсет души, които по собствена воля се оказаха при мен на борда?

     Първи се опомни началникът. Ръката на Брюнò се впусна към колана с кобура. В него лежеше револвер с ръкохватката напред и за да го грабне би му отнело част от секундата, но вместо “Булдога” ръката на комисаря прихвана резбовата муфа на карабинера. Придърпвайки въжето и насочвайки метала към мен, той с въртеливо движение ми демонстрира неговата здрава, неръждаема стомана, и от двете страни.

     – Не се безпокойте, Андрè – ухили се комисарят, – прекрасно помня вашите обяснения: те, казвате, “загубили предпазливост”, но искам да ви уверя, че с нас този номер няма да мине. Аз ще докажа, че ако вашите клиенти бяха пристегнати с такива здрави въжета за пейките, изобщо не биха могли да паднат зад борда.

     Вместо да отговоря, аз докоснах с пръст въжената линия, която чрез карабинера се свързваше с колана на Брюнò.

     – Струва ми се, че е твърде дълга и отпусната, господин комисар. На ваше място бих я намалил поне три пъти. А още по-добре – въобще бих заменил това шнурче.

     Брюнò ме стрелна с презрителен поглед.

     – Не ме правете на идиот, Андрè! – комисарят напрегна врата си, сбръчка чело и недружелюбно стисна устни.

     Очевидно глътките ром съвсем не бяха отмили онова подозрение от лявото му полушарие на мозъка.

     – Не се каня и не искам нищо да променям – ядоса се Брюнò, – това кевлàрено въже може да издържи цял тон.

     – Господин комисар – отбелязах наставнически, – във всеки случай ще ви се наложи да преминете през инструктаж. Даже и през “не искам”...

     Направих неголяма пауза и продължих:

     – После ще се разпишете в журнала по техническа безопасност. Това автоматически ще снеме от мен отговорността за всичко, което може да се случи с вас и вашите подчинени по време на риболова. Е, разбира се, с изключение само, ако по моя вина стане корабокрушение. Плюс това до инструктажа бих искал да ви направя някоя и друга мъничка забележка относно кевлàреното въже, което тук така демонстративно размахвате. Първо, то е твърде дълго и...

     – Достатъчно, стига толкова – махайки нервно с ръка, ме прекъсна комисарят. – Аз вече съм се консултирал със специалисти, които разбиват от риболов не по-зле от вас. Колкото до отговорността, не забравяйте, Андрè, къде и при кого са загинали клиенти!.. Нямам намерение нищо да подписвам!

     – Господин комисар – решително се изправих в целия си значителен ръст, – има само три решения на този проблем: първото – всички вие преминавате инструктажа и се разписвате, независимо дали това ви харесва или не...

     Аз повдигнах юмрук с изпънат нагоре показалец.

     – Второ: ние разтрогваме нашето споразумение и се връщаме на брега...

     Към стиснатата длан прибавих среден пръст и продължих.

     – И последно, третото – нагоре полетяха два слепени един за друг среден и показалец, на другата ми свободна ръка, разбира се, – ако упорствате още и не се разпишете, ще ви зарежа всичките тук на борда, а когато сам се добера със спасителната лодка до брега, ще съобщя на бреговата охрана, че моя риболовен кораб е пленен от бракониери, които се представят за полицаи...

     С изпънати пръсти на двете ръце обозначих последната дума с “кавички”. Не зная, защо това направих? Навярно, просто ми доставя удоволствие да наблюдавам изражението на лицата у тези, към когото са адресирани.

     – Дявол да ви вземе, Андрè – предаде се накрая комисар Брюнò, – довлачете тук проклетия журнал...

     През цялото време на провеждания инструктаж гостите подсвиркваха в терца. А когато се стигна до автографите, техните лица придобиха кирпично изражение и същия такъв забавен оттенък.

     Връчих после на полицаите целия запас от блеснѝ,  вòблери, силиконки, саморъчно изработени скъ̀ртове и чепарèта⁸ от лъскаво алуминиево кухненско фолио и други тем подобни рибешки залъгалки, с които разполагах. Подробно обясних тънкостите на процеса на ловене и ги пуснах накрая, дето му се вика, “со крòтце и со блàго”.

***

     И започна “Втора част на Марлезòнския балет”. Рибата започна да кълве. Този същия момент, когато забравяш за всичко на света. Ах, как кълвеше скумрията! Тя се хвърляше на лъскавите блеснѝ и чепарèта като за последен път. Хващаше се и друг вид плячка – къде по едри, къде по-дребни парчета – въобще всичко живо, което плуваше в обсег на близо четвърт миля около “Неукротимата Дòна”. Рибата кълвеше непрекъснато, игнорирайки всякаква внимателност, настървено, ненаситно, весело!

     На моите гости им потрябваха само две-три минути, за да се изравнят с плячката по авантюристичност, безразсъдство, жадност и непредпазливост. Аз с две кофи в ръцете разнасях наляво-надясно пуканки и охладена кола. Шоуто беше ужасно забавно.

     Риболовците, пристегнати и привързани с обезопасителни колани и дълги тънки кевлàрени въжета с карабинери за неподвижните пейки покрай ръба на палубата – такава гледка би смаяла дори и Хари Худини – “Кралят на белезниците”, а на зрелището от разпръскана и разлята по цялата палуба смесица от рибна и човешка кръв – Хауърд Лъвкрафт веднага би замътил нелош хорър. И както винаги се случва – инструктажът по безопасност беше забравен още в първите мигове на невероятния риболов. Ръкавици ли? За какви ръкавици въобще може да става дума при такова кълвене? Риболовната връв като бръснач разпорваше незащитените длани. Краката на хората, за завист на Чарли Чаплин – виртуоз на подобни трикове, комично се пързаляха по палубата, хлъзгава от кръв и рибни вътрешности. Един мъничък като гонм клиент-рибар така се беше омотал в дългата риболовна линия на влàчките (примамките от стръв за по-едрите хищни екземпляри, които се спускат от двете страни на лодката), че при замятане редуваше падания ту странично, ту по гръб най-малко по три пъти на две минути.  

     В извършващата се вакханалия аз не се намесих, докато изметналото се предпазно кевлàрено въже на Жюстèн не се преметна като примка около шията на дребничкия Исидòр. Моето “Достатъчно!” проехтя като гръм в небето и отшумя също толкова бързо далеч зад борда, напразно опитвайки се да спре хиперактивността на безразборния риболовен процес. Населението по палубата, както обикновено, пренебрегна “гърмежа” и риболова прекъсна единствено факта на преустановяване на кълвенето.

     Всичкия дребосък престана да кълве. Скумрията също. Съвсем престанаха. От изненада полицаите, строени в редица, изпълниха командата “Равнис!” и синхронно извърнаха шии в посока към мен. Какви красавци, майчице мила! Изпоцапани с рибна слуз, черва и кръв, те дишаха тежко, обляни целите в пот. За минута се полюбувах на техните муцуни. Ни повече, ни по-малко – лица на младенци, на сукалчета, лишени от млякото в бутилките с биберон.

     – Господа – уточних аз, – вие уверени ли сте, че желаете да изпитате съдбата с един почти двеста и петдесет килограмов мàрлин в качеството на трофей? Като ви наблюдавам мога да се закълна, че едва ли ще преживеете друг път такова риболовно щастие.

     – Какво се случи, капитане? – рязко попита комисарят. – Защо престана да кълве?

     – Защото напълно е достатъчен този улов – отговорих спокойно, поглеждайки надолу в краката му.

     Брюнò огледа разпиляната по цялата палуба риба и изтръпна.

     – Но това съвсем не е отговор – раздразнено произнесе той. – Рибата не може да спре да кълве само защото тук от нея има цяла планина.

     – Разбира се – кимнах в съгласие, – не може. Искате ли да узнаете защо на мен така дяволски ми върви на рибарското поприще?.. Е, добре тогава, ще ви открехна. Лодката. Цялата работа е в лодката.

     – В какъв смисъл? – поинтересува се младият Жюстèн.

     Ако не се смятат подсвиркванията и воплите, това бяха неговите първи слова на борда след инцидента с куката и пронизания му палец. И вероятно – последните.

     – В смисъл, че тази лодка е направена от много стари и вещи в занаята холандци – вдигнах и посочих в полукръг на стоящите пред мен полицаи една стара пластина отпреди близо три века, с фирмени инициали на нидерландски. – А холандците, както никой друг, знаят тънкостите в риболовното изкуство. “Неукротимата Дòна”, моята несравнима красавица, е построена по такъв начин, че колебанията, които създават обвòдите на нейния корпус при определена скорост, предизвикват у рибите чувство за невероятен глад. За да се преустанови кълвенето беше достатъчно просто да забавя хода. Не вярвате ли?

     Аз тръгнах към рỳбката и направих подканващ жест с ръка към последвалите ме полицаи да влязат вътре.

     – Заповядайте, господа, погледнете тези отметки...

     Посочих две червени точки. Едната беше нанесена на ръчката на дрòсела, а втората на неговия барабан.

     – Ако те се съединят – продължих да обяснявам спокойно на ококорените полицаи, – тогава лодката тръгва с нужната скорост и...

     Ръката ми натисна ръчката на газта и я завъртя така, че да съчетае двете червени отметки. Бях ги нанесъл предварително още вчера, знаейки, че на комисаря ще му потрябва по-пълно разяснение, отколкото проядена от молци приказчица.

     Лодката се разтресе и потегли...

     Аз не мога да опиша изражението на лицата на господата риболовци, когато първото замятане след паузата се възнагради с една едра скумрия. Честно, не мога. У мен банално се изчерпаха всякакви сравнения.

     – Така... И какво? – попита Брюнò. – Ще продължим ли с улова?

***

     Още не съм срещнал някого, който е способен да се откаже от продължение на банкета. Чудо не се извърши и този път. Островните полицаи тържествено се заклеха да се държат прилично, да изпълняват всичките изисквания за безопасност и даже скептикът Гюстàв Брюнò замени надеждните кевлàрени въжета със старомодните стоманени. Прекрасно. Излишни трупове на никому не са необходими. Наистина, не са нужни. Напълно стигат един-два...

***

     Санитарният хеликоптер долетя за ранения Брюнò и останките от телата на Исидòр и Жюстèн половин час след повикване по радиостанцията.

     Полицейският комисар извади късмет. Невероятно, приказно му провървя. Дългата остра шпага на мàрлина би пробола сърцето му, ако Брюнò не се подхлъзна в последния момент. Аз прекрасно зная похватите на този морски звяр – винаги се цели в сърцето. През целия си дълъг живот не съм срещал по-коварна риба. Изтеглен на палубата, той спря да се движи, преструвайки се на мъртъв. Замря и зачака своя миг. От метър и половина никога не пропуска, проклетата му бестия! Ако беше спазена елементарна риболовна предпазливост, например да се довлачи и постави внушителната плячка в трюмовия отсек на долната палуба, никакви ексцесии и инциденти нямаше да се случат. Да, ама не! Моите клиенти оставиха този жив дявол директно на палубата, подбутнат малко встрани, за да не им пречи на риболова. Те решиха, че няма защо да се мъчат да го повдигат и извозват с тàлфера⁹. Пет-шест мощни удари с полицейската палка по главата, както им се стори, би трябвало навеки да успокоят всяка твар, било то и грамада като тази.

     Един внезапен светкавичен скок на двеста и нещо килограмовия мàрлин свари неподготвени хората. Гюстàв Брюнò се намери в това деликатно състояние, което може да обладае всеки, стига само веднъж да присъства на гледка, когато се прави опит от водата да се извади нечие тяло. Само едно тяло. Без главата. Кевлàреното въже все пак свърши своята пъклена работа. Да възнагради Господ съветниците и разбирачите!

     Разбира се, когато необходимостта от постоянно прещракване на карабинерите окончателно омръзна на моите гости, а би дотегнало на когото и да е при такова зашеметяващо кълвене, стоманените къси въжета бяха заменени с кевлàрените. Тънки, дълги, мотаещи се в краката. Струва ли си да е учудващо, когато Жюстèн излетя зад борда и неговото въже като змия се уви повторно за днес около шията на клетия Исидòр? Беднягата не успя даже да извика, тъй като тънкото като шнур въже сряза главата му до самите рамена. Плисна несилна струя кръв, тялото ситно затрепери, нелепо конвулсивно размаха ръце и без да се прощава, се прекатури през лèера зад борда. Там, където секунди преди това изчезна безръкият Жюстèн.

     Всеки, който поне веднъж се е опитал да хвърли ласо към влак, фучащ с пълна скорост, знае как трудно после се пришива ръката, откъсната от останалото тяло. Или поне се досеща. Моите подопечни не знаеха и не се досещаха. И боя се, дори не са и предполагали, че един син мàрлин, тежащ малко под четвърт тон, е способен да развие скорост над шейсет възела. Иначе как още да се обясни факта, че мозъчните им процеси никак не отреагираха на изпотрошените на пух и прах карбонови пръти на въдиците, нахвърляни в неголяма купчина по земята.

     Аз нямам навика да скривам жизнено важното от своя клиент. Подсказвам, съветвам, демонстрирам, накратко казано – опитвам се да достигне нещо до ума. Но омаяният от хищен рибарски плам клиент често отключва и изхвърля разума като ненужна функция. Няма тук какво да се мисли, рибата кълве!

     Лишили се от по-голямата част на риболовните пръти, господата полицаи не можаха да измислят нищо ново как да снемат оцелелите макари, затова напъхаха остатъците от въдиците в коланите си и държейки здраво с двете ръце, чрез редуване на придърпване-отпускане, се мъчеха да изтеглят от водата двеста и четиридесет килограмовата риба. На господата полицаи не им беше съвсем чужда техниката и затова разчитаха на многостепенното въртящо редуциране на предавката, способно да изтегли заседнал в блатото джип. Разликата между прилично заседнал джип и грамадна мощна риба, току-що превърнала в трески хиляда-доларови въдици – на това не обърнаха внимание.

     Не зная дали Жюстèн е успял да почувства болка, когато разярената макара за едно премигване само затегна риболовното влакно, което впивайки се в китката му, я преряза и изхвърли зад борда заедно с отскубнатата ръка. Възможно той дори не е успял да се изненада на това обстоятелство, защото веднага след разчленената си ръка потъна зад борда... внимателно пречупен през кръста. И още повече не е почувствал как неговото кевлàрено въже срязва под корен главата на нещастния Исидòр. Не до това му беше на него, на Жюстèн. А за Исидòр... дори не ми се и говори.

     Когато изваждах техните останки от водата, то не веднага можех да определя какво парче човешко тяло държа в ръцете си и на кого от двамата...

***

     – Убедихте ли се? – крещях в самото ухо на комисаря, опитвайки се да надвикам завиващия хеликоптер, който  кръжеше над палубата.

     Комисарят вяло кимна глава и закри с ръка очите си.

     Неговото служебно поръчение приключи. Той се издигаше в небето, привързан на носилка и просветен по въпросите на човешката алчност. Издигна се на борда на хеликоптера, прощавайки ми дванайсет, не, вече четиринайсет човешки живота. Велик човек – Гюстàв Брюнò, дано не се пресекат никога повече нашите пътища.

***

     Моята мисия току-що завърши. Хеликоптерът излетя, отиде си. Отдалечи се и бързият спасителен катер на бреговата охрана, който отведе със себе си останалите участници в днешния злощастен риболов. Делото – закрито поради неопровержими доказателства относно моята невиновност.

     Екранът на радара на “Неукротимата Дòна”– чист по целия обхват на диапазона. Аз натискам тайния бутон. Подемният механизъм накланя палубната настилка. Пенливи струи вода мощно плисват по нея и изтласкват зад борда следите от доскорошната кланица. Тежки кървави рубини падат в родната стихия. Част от едрите риби са все още живи, на скумриите и на другия дребнаж им провървя по-малко. Стръвта винаги има по-малко късмет.

     Над спокойните вълни забелязвам издигнатата гръбна перка на същия този мàрлин, който прониза гърдите на Брюнò. Извисена, разгърната, извита като полумесец. Това е знак да плавам след него. Запалвам моторите, тръгвам по курса. Синият мàрлин без да бърза разсича водата пред моето “риболовно корабче”. На ехолòта¹⁰ се появяват неравните очертания на морското дъно. Какво е това? Подводна скала? Мàрлинът кръжи в кръг, зове ме да го последвам. Нахлузвам маската и скачам в топлата вода. Скрити под дългата коса, незабележими на сушата, зад ушите ми се поклащат ритмично хрилни отвори. Аз плувам зад мàрлина към дълъг и тесен процеп. Плувам за моето възнаграждение. За моята заплата. Ето я. Десетина едри перли с изумителна красота и форма едва ме дочакват да ги извадя от вътрешността на пусти раковини. С няколко такива перли мога да си купя нова лодка, но за нищо на света не бих заменил моята стара, престара “Неукротима Дòна” – моята бих казал “връстница”, вярна и вечна спътница. 

     Ето, това са моите “офшорки”, моите “тайни сметки”, Брюнò. Бели, чисти, бисерни сълзици... Ако можехте само да знаете, господин комисар, колко такива седефени билички съм събрал през дългите годи на живота си. Е-ех, тц-тц-ц!.. Редом с мене неотклонно много мàрлини, множество волни и величествени властелини на морските бездни, и хиляди, стотици хиляди мазни стада скумрии. Ние пътешестваме дълго време винаги заедно, вече много-много отдавна...

     Много води изтекоха от онзи ден, когато през 1814 година един сополив деветнайсет годишен юноша уби вожда на стадото и морето въздигна убиеца на царския престол на мàрлините.

     Морето... Моето богатство и моето проклятие. Безсмъртие в замяна на кръвен данък.

=========

© Tyto ALBA

     ¹ сахтя̀н (от перс. “сахтийан”; евр. “тахàш”) – тънка, мека и фино обработена козя кожа с деликатна повърхност, от която израилтяните направили връхното покривало за Скинията (свещения Кивот) и нейните принадлежности (каменните скрижали с Десетте Божи заповеди, жезъла на Аарон, запечатана стомна с манна небесна); тази кожа се обработва по специална технология чрез различни добавки в разтвора (напр. смрадлика), които я предпазват от ерозия и мухлясване, обикновено е ярко оцветена (най-често в червеникаво); днес намира приложение за облицовка на мебели, на книги, изработка на обувки, галантерийни изделия и пр.

     ² ботфòрти мн. ч., м. (ед. ч. /рядко/ ботфо̀рт), от фр. bottes 'ботуши' + fortes 'здрави, големи' през рус. ботфорты  – вид ботуши (книж.), отпред по-високи от коляното, с изрязана зад коляното (подколянна) част, употребявани в миналото в някои европейски армии, предимно в кавалерията; “Голос си притури още нещо, като еполети, и високи лъскави ботфòрти.” Ив. Вазов, Съч. ХХII, 101.; “Беше висок, едър и рус, в груби солдатски дрехи, с ботфòрти, покрити с кал – така, както ги носят истинските солдати.” С. Славчев, БФ, 279.

     ³ схòдня (англ. gangway) – нестационарна подвижна стълба, пътека или мостче за връзка между кораба и брега, между два кораба и т.н.

     ⁴ рỳбка (на нидерл. roef или kajuit – “каю́та”) – кабина на палубата със специално предназначение (за управление, радарна или радиослужба и пр.).

     ⁵ лèер (на нидерл. leier) – силно опънато стоманено въже, двата края на което са закрепени на корабните конструкции (стойки, мачти, надстройки и пр.); лèерите най-често служат за перила/парапети на кораб.

     ⁶ обвòди – външните очертания (контури) на корпуса на плавателен съд.

     ⁷ шпангòут (нидерл. spanthout, от spant – “ребро” и hout – “дърво”) – това е напречен елемент (дървен или металически) в силовата конструкция на корпуса на кораб или във фюзелàжа (аеродинамичното тяло) на летателен апарат; той се включва в силовата схема на създаваната пространствена конструкция, като с него се обезпечава не само напречната форма на изграждания корпус, но и необходимата здравина по време на експлоатация.

     ⁸ чепарè – представляват дълги “пискюли”(пера) от разноцветни ламени или станиолоподобни нишки/лентички, които се закачат на кукички; подходящи за лов на скумрия, лрфер (чернокоп), сафрид, хамсия, карагьоз (дунавска скумрия) и др.; големите “пискюли” за риболов на тролинг (влачене) на едри морски хищници се наричат скъ̀ртове (skirts).

      ⁹  тèлфер (англ. telpher, от старогр. τῆλε “далеч” + φέρω “нося”) – подвесно товароподемно устройство (тал, лебедка – вдлъбнато по оста колело-блок, по което се навива трос /увито или сплетено въже, метало, синтетично, кевлàрено и др./, верига, дебело кабелно въже, сапàни и пр.) с електропроводимо дистанционно; тèлферите са максимално гъвкави машини с товароподемност от 200 до 300 кг., с чиято помощ се осигурява значителна бързина, както на вертикалното повдигане на товара, така и неговото преместране по двусртанната релса (нар. още двутаврова – от лат. taurus “бик” или “двурога”) до складовото помещение, до трюма на кораб (морски или космически).

     ¹⁰ ехолòт (от ехо и лат. locatio “положение”) – уред за прецизно измерване на морските дълбочини чрез изпращане на сигнали с различна честота (радиовълни, ултразвук, звук) и приемане на отразената вълна; наречен е още сонàр (съкращение от англ. SOund Navigation And Ranging); същесвуват два вида – активен (изпращане на звуков сигнал и регистриране на неговото ехо, т.е. необходими са излъчвател, предавател и приемник) и пасивен (слушане на шум, за което е необходим само приемник); вредата от ултразмуковата вълна: ултразвукът, ако се сблъска с някое водно животно, което се ориентира чрез ултразвуци (като напр. делфин, кит и др.) може да го обърка и накара да излезе на сушата, където има вероятност да загине.