Да прощава Ботев за плагиатството, но това бе естественото състояние на мястото, където Марин Маринов живееше. Затвор или лудница? – изниква логичният въпрос. Всъщност - нито едно от двете – поне в общоприетия смисъл. Да, обстановката бе крайно задушевна. От който и прозорец да погледнеше той, сивееха късчета небе, прането на съседите, или самите те. За пояснение – тази близост им бе натрапена от строителя, вследствие на визията му да спретне цяла кооперация на 4 метра от неговата, вместо отредения по план едноетажен супермаркет. Същият бе одобрен и от любезен, незнаен общинар, така че нямаше на кого да се оплаче и философски се примиряваше.
Що се отнася до лудницата, тук нещата излизаха извън контрол. В сравнение с комшията от първия етаж, Марин изглеждаше съвсем нормален, макар нервите му да бяха изпилени до крайност.
Ако се прибираше по тъмно, осветлението на входа задължително не работеше – изключено бе от главното табло. Решение на домоуправителя, което той всяка вечер собственоръ ...