Наскоро си купих прекрасен натюрморт, от неизвестен холандски художник.
На бледожълтия фон на картината - три огромни домата. Гледам ги и         подсвирквам оптимистично с уста. "Какви грамадни домати! - мисля си. Тъкмо за моята изобилна трапеза. Изобилна трапеза, ха... Само в света на приказките."
   Един ден се връщам от работа, внуците ми Данчо и Светлана седят на земята и режат картината.
- Какво правите деца? Защо режете картината? - скарвам им се аз и ги удрям по дупетата.
- Бабо, бабо, виж  колко са хубави! - казва през сълзи Светлана.
- Те са от Холандия, Светле. Чичко художник ги е нарисувал - отговарям, а сърцето ми се свива от болка.
- Моля ти се, бабо! - идва при мен Данчо и ме целува по бузата. Нека да ги нарежем на парченца! Нали ти си най-добрата баба на света?
   Данчо се откъсва от мен и тича към кухнята. Връща се с чиния и солница.
- Да ги нарежем на влакче! - предлага Светлана. С това влакче ще отидем при чичкото с доматите.
- По-тихо, деца, по-тихо!
- Бабо, бабо, виж! - прекъсва ме Данчо.
   Двамата редят в чинията нарязаните на парченца домати, а котаракът обикаля и подскача весело.
- Забравихме да ги посолим! - наставнически подсеща Светлана.
- Моля ти се, бабо! Ела да си похапнеш от доматите! - подканя Данчо.
   Не отивам. Сядам на фотьойла. Стоя и се ядосвам. Не знам, да плача ли или да се смея...