НАВИЦИ

 Минавам покрай кантората му…

Адвокатче!

И комшия, и приятел…

Та се отбивам и да се видим, и да побъбрим…

Не стана!

Крещи! Крещи…!

И блъска с юмрук, къде му падне…

- Мръсници, скотове, изроди…!

Кротък, възпитан, мирен човек, крещи и блъска…

Жена му седи в ъгъла, като препарирана…

И не говори…

Плаче без глас…

А той крещя, крещя, па зарецитира и запя…:

„Българин да се наричам, първа радост е за мене…”

И ме прегърна, и простена, и изхлипа:

- Как да се наричам българин…?

И заплака!

Кафето направих аз…

И изпихме не една, и не две, и не три чаши…

И заразказва!

С прекъсване, с удряне по масата, с проплакване…

И той, като мен, си имаше гордост!

Децата! Две прелестни момчета!

Големият преди година завършил тук един институт…

И си взел дипломата…

Изважда я от плик на масата и ми я отваря…

Друго освен шестици няма…

Изважда и отваря - сертификати за три чужди езика…

И снимки на момчето, и ги нареди, и пак изплака…

Неотдавна заминало за една страна…

От там, от един прочут институт, го поканили…

Да продължи при тях…

И когато занесъл документите…

Не ги приели…!

Били фалшиви!

Дипломата, издадена тук, при нас… била фалшива!

И до там достигнало и там разбрали, че тук, в нашето институтче, дипломата е подписана от човек, дето сам се оповестил за професор, и ръководел института… и без да има право подписвал, подписвал и опропастил и мечти, и намерения на повече от две хиляди момчета и момичета, и маса доценти, и маса докторанти…

Натикал им в ръцете фалшиви дипломи!

И от дни моят приятел звъни, обикаля институции, министерства и пита… и никой нищо не казва.

Оня, пишман професорът, бил мошеник, бил шарлатан, но още си е там, и професор и шеф на института.

Спря да говори и простена:

- Няма България! Няма!

И се обърна, измъкна бутилка и две чаши и наля…

Да се почерпим!

За бог да я прости…!

И навирихме чашите, и ги изпихме на екс, и си наляхме пак, и ги изпихме, и тях, и запяхме…

Но ни стана тясно…

Та излязохме навън….

Провлякохме крака по улицата…

И се влачим, и си пеем…

„М-и-и-и-л-а ро-ди-но,

Ти си зе-мен ад…”

Но я объркахме…

И я сменихме…

И продължихме…

„Българйо мила… земя  на герои…

И на мутри…

И на шарлатани…”

И вървим и пеем!

И ни прибраха!

И ни глобиха!

За обида!

И за нарушаване на някакъв ред…

И си платихме!

Той плати!

Хак му е!

Като е „калпав” адвокат…

И не можа да се защити…

И го зарязах…

И три дни не му се обадих…

Ама не можах да издържа повече без кафе…

Пък и непрекъснато звъни…

И се замъкнах, уж да го видя…

Да го утеша…

„че ни му се пеело, ни  му се, смеело…”

И вече не му се и живеело…

Че тук вече не било България…

Било Абсурдистан!

Че не можел да пропее…

„Абсурдистанец да се наричам, първа радост е за мене!”

Че вече и кафе не му се пиело…

Горчало му…

И пак аз направих кафето, ама в джезвето…

И го направих, и го убедих…

Че с всичко се свиква…

Като с кафето!

Имаме и опит, и традиция…

Пихме ли пет века кафе „а ла турка”?

Пихме ли половин век кафе „а ла рус”?

Пием ли вече четвърт век кафе „а ла демокрация”?

И пихме, и свикнахме…!

И сега ще свикнем…

С кафе „а ла абсурдистан”…

Имаме опит!

Имаме навици!

И ще свикнем и да пеем...

„Абсурдистанец да се наричам, първа радост е за мене!”

Макар че трудно го и произнасяме …

Че ако не свикнем…

Къде на майната си ще отидем?

Къде?

Освен на оня свят…

Ама и това не е страшно…

Там е раят!

Нали адът е тук…

При нас!

В Абсурдистан!

И си пийнахме..

И си побъбрахме…

И го утеших…

Но не пяхме…