Протоколчикът се чувстваше като в небрано лозе. От една страна трябваше да виси тука докато последният се измете от клуба, от друга би дал мило и драго да не чуе нито дума от това, което си говореха четиримата седнали около маса в ъгъла.
– Точно сега трябва да издадем нещо ново! – продължаваше да се пеняви пенснето с коженото палто.
– Точно сега не бива да е нещо ново! – с школуван тон на опитен демагог го завъртя рошавият. –Членовете трябва да са уверени, че политическата линия продължава в същата посока, въпреки загубата на Вожда.
– Много бързаш да го отпишеш Вовата… – със язвителен тон го бодна пълничкият насреща. – Почакай малко, недей така, още шава човекът.
Пенснето от лявата му страна кимна потвърдително.
– Да живее още сто години! – патетично пропя рошавият и по навик потърси чаша която да може да вдигне. Пълничкият се усмихна и смигна на останалите.
– И аз това казвам! – побърза да се присъедини пенснето. – Ама в момента ни писалка може да държи, ни му се разбира какво говори. ...