-         Виж, наречи ме циник, ако желаеш, но просто за мен не съществува такова нещо като любов… - започна да обяснява с тих глас Калин. - Всичко е една пълна измислица, създадена от отчаянието на хората. Най-жалкото е, че почти всички те цял живот се стремят да открият “любовта”, срещат някого и може би след някоя друга вечеря в мозъците им започват да протичат химични реакции, отделяне на ендорфини - чувстват се малко щастливи и хоп нарекли го любов. И така всичко е прекрасно, дъгата е шарена, еднорози прелитат пред очите им, носят се по пухкави розови облаци до един определен момент, когато нещо се случва и всичко се сгромолясва с гръм и трясък. Накрая повечето от тях се озовават проснати върху самотното легло, с глава заровена във възглавницата, а празното шише алкохол лежи до тях за компания. 
-         Не бих те нарекла циник, Калине. - отвърна му Анастасия. Намести очилата си с рогови рамки по-добре върху носа си и драсна нещо в тефтера с черни кожени корици.
-         А как би ме нарекла?
-         По-скоро доста песимистично настроен реалист.
-         Хаха, такова определение не бях чувал за себе си досега. - разсмя се младият мъж и приглади катранено черната си коса с длан.
-         Шегата настрана. - продължи тя. - Ясно е, че миналото ти оказва влияние върху това кой си ти сега. 
-         И?
-         Ами... - започна да говори Анастасия, но Калин я прекъсна, правейки жест с ръка.
-         Момент, ще си позволя да те прекъсна. Какво съм преживял в миналото донякъде оказва влияние.
-         Какво искаш да кажеш? - попита терапевтката и неволно се намести по-удобно в мекото бяло кресло.
-         Ами тъй като си говорим за мен и истини от живота. - Калин се почеса нервно по носа. - Ако приемем, че миналото определя в какъв човек ще се превърнеш, то аз трябваше да съм долен алкохолик, който няма пукнат лев в джоба си и се чуди по цял ден какво да продаде, за да може да си купи евтин ликьор от магазина и да изкара вечерта, а ако не успее да намери пари - да го открадне. После като се прибере вкъщи да употребява насилие над жена си.
Калин замлъкна и сведе сивите си очи надолу. Заби поглед в черния под и намръщи веждите си. Анастасия не понечи да прекъсне минутата мълчание, която настана в стаята. Реши да остави пациента си сам да продължи диалога.
-         Предполагам от яростта, с която разказах това и помръкналия ми поглед разбираш, че става въпрос за мен, нали?
-         Разбира се. - промълви тя. - Това, че си първият ми пациент не означава, че съм толкова заблудена и неопитна в работата си.
-         Не исках да те обиждам. - снижи гласа си Калин.
-         Не си.
-         Добре.
-         Продължи. - подкани го тя с ръка.
-         Та… - започна отново той, разкопчавайки копчето на бялото си сако и облягайки широките си рамена назад. - По тази логика за миналото и кой съм сега, трябваше да се превърна в баща си - долен алкохолик, да съм женен за прекрасна женица, която всичко прави за мен, дали от любов обаче или от страх не се знае и да я бия, защото просто съм пълен идиот. Опа. - Калин закри устните си с дългите си пръсти, правейки невинна гримаса.
-         Това не беше нужно в момента. - контрира го Анастасия.
-         Защо? Това съм си аз. - отвърна той. - Нали искаш да ме опознаеш и да разбереш що за човек се крие под тези изискани бели дрехи и привидно хубав външен вид. 
-         Добре, разбрах те. Смяташ, че ако миналото оказваше влияние, то ти сега трябваше да си младата версия на баща си. Впрочем днес ще поговорим и за семейството ти, не можеш постоянно да отбягваш темата. Но това ще е след малко.
-         Няма какво да говорим за тях. - рече строго Калин. - Баща ми е луд и е в психото, а майка ми почина преди няколко години. Познай кой е виновен за смъртта й? Искаш ли да ти подскажа? - намигна й той, след което пусна плавна престорена усмивка по лицето си.
-         Баща ти? - намести отново очилата си Анастасия.
-         Бинго. - кресна Калин и посочи с пръст терапевтката. Тя се сопна от внезапната промяна в поведението му, но не посмя я да изкоментира.
-         Между другото върви в оптиката след това. - вметна той.
-         Моля?
-         Говорим от двадесетина минути и това е деветият път, в който наместваш очилата си. Явно има някакъв проблем. Може би са ти големи. И не го забелязвам само днес, а откакто идвам при теб. 
-         Кхъм... - прокашля се Анастасия, опитвайки се да спечели време, за да му отговори. - Добре, предполагам? - прошепна изпод нос тя.
-         …и не изглежда да е действие, породено от нервност. - продължи да коментира поведението й той.
-         Може ли - повиши тон леко Анастасия - да продължим да говорим по темата?
-         Разбира се.
-         Добре, така като те гледам не си се превърнал в алкохолик. Поне не все още. - измърмори тя, а Калин се разсмя в отговор на закачката й.
-         Има време, скъпа. 
-         Та… - продължи младата жена, опитвайки се да върне разговорът към същината му. - В какво си се превърнал тогава?
-         Е, не си ли личи? - рече Калин, придърпвайки ръкавите на сакото си нагоре. На лявата му ръка блесна огромен сребрист часовник с метална каишка.
-         Какво да си личи? - попита го заядливо Анастасия.
-         Че съм успял. 
-         В какво? В момента виждам добре облечен, привлекателен млад мъж, който претендира с това какво има и как е облечен. Нищо повече. Искам да видя какво има зад тази престорена фасада.
-         Престорена? Хайде да не се обиждаме, ако обичаш. Нищо не е престорено при мен. Виждаш това, което съм. И да, държа на външния си вид.
-         Добре, няма да се обиждаме. - въздъхна тежко Анастасия.
-         Значи мислиш, че съм привлекателен, така ли? - подсмихна се Калин.
-         За Бога от всичко само това ли чу?
-         Не, разбира се. Просто се заяждам с красивата си терапевтка.
-         Да… поне едно нещо ми е ясно за теб. Заяждаш се и се държиш детински, защото те е страх да се разкриеш и да покажеш колко си уязвим. 
-         Защо да ме е страх да се разкрия?
-         Защото ще покажеш, че си слаб и изстрадал човек? Никой мъж няма да го позволи това. 
-         Хмм, права си, но така бих се държал, ако бях на среща с теб. А, аз не съм. Нали?
-         Не, не си.
-         Тогава?
-         Ти ми кажи. - попита го Анастасия и впи зелените си очи в него. Огледа лицето му от върха на най-стърчащото косъмче на главата му до това на наболата му черна брада. Лицето му беше изваяно - почти идеална симетрия, веждите гъсти и черни, но с перфектна форма придаващи на изражението му задълбоченост и доза загадъчност. Носът му прилягаше перфектно на чертите му, устните тънки, а челюстта бе толкова обособена, сякаш бе дялкана с нож.
“Господи, колко е красив”, помисли си Анастасия за миг. “О, не… нова мисъл, нова мисъл.” - стисна неволно очите си тя, опитвайки да прогони тази от главата си.
Калин също бе впил светлите си очи в нейните и не отместваше поглед. Само една малка усмивка проигра по тънките му устни. Той бе наясно какво си мислеше тя в този момент. 
-         Харесваш ме, нали? - попита тихо Калин, приглаждайки наболата си брада с ръка...