- Виж, наречи ме циник, ако желаеш, но просто за мен не съществува такова нещо като любов… - започна да обяснява с тих глас Калин. - Всичко е една пълна измислица, създадена от отчаянието на хората. Най-жалкото е, че почти всички те цял живот се стремят да открият “любовта”, срещат някого и може би след някоя друга вечеря в мозъците им започват да протичат химични реакции, отделяне на ендорфини - чувстват се малко щастливи и хоп нарекли го любов. И така всичко е прекрасно, дъгата е шарена, еднорози прелитат пред очите им, носят се по пухкави розови облаци до един определен момент, когато нещо се случва и всичко се сгромолясва с гръм и трясък. Накрая повечето от тях се озовават проснати върху самотното легло, с глава заровена във възглавницата, а празното шише алкохол лежи до тях за компания.
- Не бих те нарекла циник, Калине. - отвърна му Анастасия. Намести очилата си с рогови рамки по-добре върху носа си и драсна нещо в тефтера с черни кожени корици.
- А как би ме нарекла?
- По-скоро ...