Глава XXV
Огнян вървеше бързо към колата. В джоба му телефонът не спираше да звъни. Зарко се беше ухилил на екрана на айфона, когато с периферното си зрение видя как шефът му се приближава като ураган. Отскочи от седалката, за да му отвори вратата. Не го очакваше толкова скоро. Както винаги в такива ситуации предпочете да замълчи. Телефонът му потрепера и той побърза да го прибере в джоба на сакото си. Точно сега беше най-неподходящия момент да се лигавят с Рая. Реши да кара към офиса, без да се допита.
- Към летището! Имаме само двадесет минути.
Ирина се взираше в таблото със заминаващи и нервно потропваше с лачените си обувки. До нея стояха изправени два куфара черен и червен, както и два по-малки в същите цветове. В ръката си държеше кожена бизнес чанта. Изглеждаше ужасно притеснена. Веднага щом излезе от офиса си наобяд тя получи кратък смс от шефа си.
📩 Огнян Бойчев.
"Ирина качете се в апартамента ми. Има два комплекта куфари. Моля съберете няколко сета дрехи за четири дни. Бизнес пътуване. За дамата в същия стил. Разчитам на добрия ви вкус. Полетът е в 17:00 ч. Билетите и документите са в кожената чанта"
Почуства как ѝ призлява. Веднага се затича обратно към сградата. Стори ѝ се, че асансьорът пътува часове. Когато разтвори гардеробната отвътре я лъхна свеж аромат. Всичко беше изрядно сгънато и подредено. Не се оказа трудно да подбере тоалетите, нито обувките. Просто бяха купувани с конкретна цел, очевидно от позанавач. Не се сдържа. Набързо изхлузи дясната си обувка и пъхна ходилото си в една изящна, наситено синя висока обувка. Пасваше ѝ идеално. Въздъхна и я постави на дъното на червения куфар заедно с другата. Всичките дамски дрехи бяха все още с етикетите си. Погледна номера. Беше точно нейния... Устните ѝ застинаха в нацупена гримаса, тя се опита да разсее обзелото я чувство на завист. Погледна към двете по-малки чанти, комплект с куфарите. Повдигна черната. Беше пълна. Разкопча ципа и видя грижливо подредена мъжка козметика. Имаше и парфюм, неговия аромат... Затвори бързо ципа. Трескаво придърпа червената чанта. В нея имаше всичко, за което една млада жена можеше да си мечтае - комплект висококачествена козметика, парфюм и две кутийки за бижута.
"О боже, как можеше да устои на това?" Изкушението беше твърде голямо. Тя се огледа плахо, сякаш досега не бе обръщала внимание, че е напълно сама. Пое дълбоко въздух. "Не, няма как да е годежен пръстен и да е сложен в дамската козметична чанта." Разтвори малката кутийка, зениците ѝ се разшириха. Вътре беше поставен чифт прекрасни обеци от бяло злато и кристали. В другата кутийка стоеше нежно колие от същата серия.
Ирина прибра кутийките обратно в чантата. Погледна в огледалото пред себе си. Видя се седяща на пода върху мекия килим с цвят на шампанско. Не можеше да укроти мислите си... На двадесет и девет години, сама и без посока, освен в работата си в никое друго поприще не се чувстваше сигурна. Имаше две провалени връзки, и двамата вече се бяха оженили. Мечтите ѝ за семейство се изпаряваха...
Ирина се изправи, огледа се наоколо.
Тъкмо си помисли, че всичко е готово, когато внезапно се сети, че не беше сложила бельо. Пристъпи към дъното на гардеробната, където имаше огромен скрин с 8 чекмеджета. Разтвори най-долното. Там бяха чорапите, отброи 8 чифта. Над тях бяха подредени цяла дузина мъжки слипове. Извърна глава и се опита да не мисли в каква точно неудобна ситуация се намираше. Разтвори следващото чекмедже. Главата ѝ се завъртя, в очите ѝ се насъбраха сълзи. Започна да изважда красивото дантелено бельо и да брои, но изведнъж се сепна. "Ами да, това харесваше Огнян". Тя започна да разгъва един по един моделите. Убийствено секси и изрязани, дантела и сатен, някои само тюл. Усети как коленете ѝ омекват, а главата ѝ започва да се олюлява. Пред нея се проясняваше тайната страна на шефа ѝ, неусетно беше я допуснал до най-скришните ъгълчета на фантазиите си. "Кой би предположил"? В очите ѝ до този миг Огнян изглеждаше целеустремен и отдаден на своята работа, но някъде дълбоко спотайваше перверзна натура. Тези мисли я накараха да се изчерви. Тя се насочи към бюрото му. Вдясно на един шкаф беше забелязала кожената чанта за документи. Разтвори я плахо, със смътното усещане, че превишава правата си и излага доверието на шефа си на карта. Почти отгоре видя два бели плика. Нямаше връщане назад. Ръцете и трепереха.
Lora Stanimirova Gospodinova
19th of February 1999 Sofia
Затвори билета и го пъхна обратно в чантата. Необясним гняв я караше да диша учестено, но на пресекулки. Придърпа закопчалката и в същата секунда отново я разтвори. Ръцете ѝ светкавично бързо извадиха билета навън.
Milan Bergamo "Какво се случваше тук?" Идея си нямаше, че е планирал пътуване без тя да знае. Затвори бързо и двата куфара. Огледа се за дамската си чанта. Видя я окачена на дръжката на вратата. Извади телефона си.
- Краси, имам нужда да ми помогнеш с багажа на г-н Бойчев. Моля те качи се веднага!
Движението беше натоварено. Тя погледна часовника. Имаше още половин час. Щеше да успее. Мислите ѝ подскачаха като вихригон. "Какво си въобразяваше?" Огнян никога не бе демонстрирал към нея каквито и да било симпатии. Дори му се дразнеше затова. Отново светна червено. Ирина се повдигна леко, за да огледа лицето си в огледалото за обратно виждане. Очите ѝ изглеждаха уморени. Трябваше да се разведри. Потегли и в главата ѝ нахлуха разбъркани кадри от тази сутрин. Антонио... беше успяла да остане близо два часа насаме с него.
Забеляза го отдалеч. Походката му винаги беше енергична, но тя веднага разбра, че е ядосан, много ядосан при това.
- Ирина, паспортът ви с вас ли е?
- Да, винаги го нося с мен.
- Чудесно,обадете се вкъщи. Ще се приберем във вторник.
- Не разбирам! Аз ви донесох ...
Огнян вдигна телефона си още с първото позвъняване, като махна с ръка на Ирина да замълчи.
- Не мога да говоря сега Лора. Извини ме! Ще отсъствам няколко дни. Съжалявам за днес, може би не беше редно да идвам на срещата ви. ... Не, не съм казвал такова нещо, всичко е наред. ... Не, не се сърдя разбира се. Плановете се промениха ... исках да те изненадам, но ще го оставим за друг път! Трябва да затварям сега, за да не изпусна полета. Можеш да ми пишеш. Ще ти звънна като кацнем. Но ще бъде утре. Хубава вечер пожелавам на теб и близките ти, и приятна семейна вечер.
Ирина го наблюдаваше как крачи наоколо и не смееше да проговори.
- Здравейте, да Огнян Бойчев съм. Моля ви налага се да подмените името от резервацията. Да възникна проблем. ... Разбирам, но не ми казвайте, че не е възможно, знам че има неустойка, да направете необходимото. Огнян пъхна телефона в джоба на сакото си. Когато се обърна видя пребледнялото лице на Ирина.
- Моля те изпрати копие от паспорта си на Скай Тур. Побързай, ще трябва да се потрудят за нас! - той се изсмя грубо крайно непривично за него.
- Да, г-н Бойчев, веднага.
Зарко стоеше на десетина метра встрани от тях и с усилие поддържаше каменното изражение на лицето си.
- Зарко, звънни на Краси да дойде, за да прибере колата на Ирина.
- Ах, да ето ключовете и билета от паркинга. - Ирина изглеждаше като програмирана електронна кукла.
Огнян я хвана през кръста, докато Зарко се зае с куфарите им.
- Звънна ли у дома? Не искам близките ти да се тревожат! - беше сигурна, че тази усмивка е всичко друго, но не и искрена, но преди да се опита да отговори Огнян я изпревари още по-брутално.
- Няма да ти се разсърди, ще му обясниш, работата е по-важна, не е ли така?
Това беше третата командировка заедно с шефа ѝ, но първата в която щяха да бъдат само двамата.
- Здравей миличка, извинявай бях много натоварен днес! Как сте, какво сте планирали да правите? ... Аха, интересно ще бъде. ... Не няма да мога, много съжалявам, налага се спешно да пътувам. ... Не, всичко е наред, заминавам за Италия за няколко дни. Жалко, че и вие с Мая ще сте отпътували докато се прибера. А и Федя също! Моля те не ми се сърди, предай на Мая и Федя поздрави. Скоро ще се видим! ... Не, не Лора не е с мен, но не разбирам защо ме питаш това? Трябва да затварям. Пазете се, обичам ви.
Зарко се беше завъртял настрани и неловко подръпваше с ръка края на коженото си яке. Ирина изобщо не си беше представяла тази сутрин, докато се обличаше, че ще прекара в тези неудобни дрехи толкова часове. Краката ѝ не я държаха вече. Седна на една скамейка и отпусна главата си надолу към върха на обувките си. Пред премрежените ѝ рестници проблеснаха черни, лъснати до блясък мъжки обувки. Тя се сепна и вдигна очи нагоре. Чупливата черна коса на Антонио, ужасно секси разрошена от пролетния вятър, очертаваше лицето му, озарено от познатата ѝ лъчезарна усмивка. Ирина ѝ се прииска да му се усмихне, но усети ледения поглед на Беатриче на крачка зад него...
Лора долепи бузата си до студеното стъкло. Сълзите ѝ се спускаха и мокреха кожата чак до шията ѝ. Силвия се беше заровила в мислите си, и почти не обърна внимание на мълчаливостта на внучката си. Тананикаше някакво ритмично парче, както постъпваше винаги, когато беше напрегната от нещо. Гледаше разсеяно колите пред себе си, докато мелодията отекваше някъде дълбоко и безследно в съзнанието ѝ.
Освен, че беше измамник този човек определено не се оставяше да бъде подведен, изплъзваше се ловко и умело. Не го очакваше. Не си го представяше така. "Господи, кой би могъл да се изпречи на пътя му?" На нея вече ѝ се наложи, но войната тепърва започваше.
- Какво има Лора, заради Огнян ли се разстрои така?
- Той заминава бабо. В момента излита!
Силвия се обърна към нея, стресната от хлипащият ѝ глас.
- Лора, момичето ми, ти плачеш! Какво по дяволите ти е казал?
- Не ми беше казал, че заминава. - Лора избухна в сълзи. Силвия протегна ръката си към нея.
- Разбира се! Ясен ми е! Използва ситуацията, за да те манипулира! Няма да му се получи обаче!
© Весела Маркова All rights reserved.
/изпитанията никога не са случайни/