Глава VIII

Минаваше 22:00 ч. Станимир тъпчеше нервно с крака по тротоара пред дома си на ул. "Банат". Карабулев беше звъннал преди половин час, а все още го нямаше. Нe бяха минали и десет минути откакто Петя вдигна поредния скандал, че остава сама в неделя вечер. Изобщо не беше оптимист за изхода на тазвечерното начинание. Успя да разглоби и скрие фотоапарата, за да може да го внесе незабелязано. Но дълбоко се съмняваше, че охраната ще го пусне без да мине скенер. Ставаше въпрос за много, много сериозни  пари. Една такава  кола струваше колкото 10, а беше и прототип с няколко произведени екземпляра и нито една публична снимка... нямаше шанс да влезе без проверка. Обмисляше всякакви варианти. Да го скрие отвън и да отиде в последствие да го вземе. Да го сложи в чантата на Карабулев. Да  вземе втори фотоапарат, който да подхвърли, за да им отвлече вниманието, но рискът да му конфискуват всичко не му се нравеше.

Все повече се разколебаваше. Карабулев закъсняваше и Станимир едва сдържаше нервите си. 

"Мамка му, защо винаги трябваше да е по най-трудния начин". 

Закрачи в кръг и пак погледна часовника, после и телефона си. Тогава забеляза, че по улицата се задава служебният Мерцедес на Карабулев. Изражението му се промени, изпитваше погнуса, от цялата тази институция. 

- Господинов, изглеждаш забележително !! Поздравления. 

Станимир едва издържаше в ужасно прилепналите и лъскави, възкъси панталони. На всичкото отгоре шарени ... сатенирана риза и сако, и за капак велурени червени мокасини на босо. Чувстваше се като кръгъл идиот. Никога не би се облякъл така даже и за маскен бал...

Сутринта беше отишъл в ателието на Франциск - моден гуру, който беше по-женствен от повечето манекенки, с които работеше. Правеше дрехи за най-префърцунените родни звезди, често работеха в екип със Станимир за по-екстравагантни фотосесии. 

Чакаше го с отворени обятия и дяволит поглед. Идея си нямаше каква е целта на тази трансформация. Остана като гръмнат предната вечер, когато му се обади Стани със задание да го облече като ... компаньон...

- Е ще ми кажеш ли поне кой е щастливецът?

Станимир потрепера от погнуса:

- Канен съм на много специален маскен бал, теглихме си теми за облекло..., и аз изтеглих късата клечка! 

На тръгване Франциск му отправи закачлив поглед, и странно се размечта...

Станимир отдавна беше забелязал, че привлича вниманието ... на "нежната част" от силния пол.  По някаква причина събуждаше любопитството им, до такава степен, че дори се опитваха да му правят предложения...

Филип се усмихна широко и одобрително при вида на личния си фотограф и оформеното му тяло, четящо се по плътно прилепналите дрехи. Преди да излезе с огромно нежелание Станимир приглади косата си назад с гел. Толкова различно изглеждаше, че никой от съседите му не би го разпознал. Благодареше се, че навън вече беше пълен мрак. 

От неприятните му мисли го изтръгна силното потупване по гърба. Филип очевидно се забавляваше. Човек можеше да помисли, че би направил  и невъзможното, за да задоволи нездравите си фантазии. Чак сега забеляза, че депутата не беше сам. В лявата си ръка държеше кученце - топка рижав пух с обла, вирната муцунка. Станимир погледна с недоумение. "Що за позьорщина беше това?" Не че не си пасваха с Карабулев и женствените му маниери...

Забелязал интереса му Филип се наведе към ухото му, сякаш беше претъпкано около тях.

- Ти май наистина си дал почивка на сивите си клетки, стегни се!

Станимир се оттърси от безпочвените си размишления. "Какво искаше да каже този, мазен п..ал?" Вгледа се в него и померана и... да, хитрият му..., беше увил задните лапи на кученцето с нещо като шал, екстравагантен аксесоар. Половината му телце беше напъхано в топъл, маншон в същия рижав цвят и също толкова пухкав, сливаше се изцяло с козината на животинчето. Най-отпред блестеше брошка с полускъпоценен камък.

- Езика ли си глътна Господинов, или май мозъкът ти започна да произвежда импулси? Къде е? Дай го този фотоапарат! Ха, там ли мислеше да го държиш?

Станимир извади от вътрешните джобове на сакото си фотоапарата разглобен на части. 

- Карабулев го гледаше с надменно изражение на превъзходство, но той обичаше да доминира...

Взе апарата и го постави на дъното на маншона. Не можеше да се намери по-добро място, нищо необичайно нямаше в това кожухче , а кучето беше учудващо кротко и спокойно. И като прибавим костюма на Карабулев в цвят "пушена сьомга" с отровно зелено фишу и ръкавели... и жалката интерпретация, обгръщаща тялото на Станимир... по-скоро биха предизвикали отвращение, отколкото подозрение.

- Ето, гушни я Господинов, трябва да свикнете един с друг, нали Жизел, бонбончето ми?

Карабулев се лигавеше точно в муцунката и. Станимир псуваше наум съдбата си.

- Оттук нататък си ти Господинов. И внимавай с театъра!

Седнаха на задните седалки в колата на депутата.  Станимир наместваше в скута си кученцето, а Филип извади пури и му предложи, но той само извърна глава.

"Дано маскарадът си струва"...

... Мерцедесът намали и спря в нищото. Последното което се чу беше звукът от гуми върху чакъл. Намираха се върху черен път, някъде. Наоколо не се различаваше абсолютно нищо, освен катранено черни силуети на дървета. Филип се развика на шофьора си:

- Така ли ви обучават? Да се затриеш като пълен ...! За какво ги ползваш тези системи, тези светулки там? Нали ти изпратих координати?

- Господин Карабулев. Навигацията спира точно тук. Прекалено е тъмно, и честно казано това безумно условие... да се изключат фаровете и да се кара на габарити. Не разбирам каква е тази... Извинете ме, но не искам да затъна в някоя дупка. Вие можете ли да различите нещо?

Станимир се размърда нервно и отвори вратата. Жизел все още седеше, сгушена в ръцете му. Той направи няколко крачки. "По дяволите защо изобщо се беше хванал на тази въдица?" "Лудият Карабулев, ами ако си играеше с него?"

Обърна се рязко и тръгна към колата. Приближи се, докато я видя по-добре в тъмното, отвори вратата. Шофьорът вече беше сериозно притеснен.

- От утре ще си на улицата, некадърник. - изропта гневно Карабулев докато се измъкваше навън от колата.

- Мога да светна фаровете? Ако желаете, и да се движим така.

- Забрави, ще караш така на габарити след нас. Карабулев извади фенер и го насочи ниско и напред. Станимир го взе със свободната си ръка. Телефонът на депутата светна в ръцете му. 

- Тук е някъде, скапана техника.

Тръгнаха бавно напред, а след тях Мерцедесът буквално пълзеше. След стотина крачки в тъмнината синята стрелкичка на навигацията   посочваше зададените координати. Огледаха се. 

- Ето, Станимир сочеше напред в нищото. Там има светлини и някакви фигури. Чудесно изживяване, благодаря ти.

- Господинов, ти да не искаш с червен килим и прожектори да те посрещнат? Предложиха ми превоз, организаторите, но сам разбираш. Не мога така изведнъж... да се изравня с... няма значение. Готов ли си? Започваме!

Изненадващо Карабулев прегърна Станимир през кръста, точно когато доближиха до двамата гардове. 

- Добър вечер Господа.- поздравиха глухо момчетата. Извинете ще трябва да видим поканите ви. 

- Хубава работа, така ли посрещате?

- Г-н Карабулев предполагам и г-н Господинов.

Неловката ситуация за пореден път накара Станимир да съжали, че е приел това нелепо предложение.

- Да! - отговори почти грубо Карабулев. - Още колко време ще ни държите тук? Не разбирам!

- Заповядайте господа, последвайте ме. - каза дежурно едното момче. 

- Момент. - обади се по-високият. - Това тук куче ли е? Не можете да влезете с него! Заповедта е категорична!

- Ако обичате, вършете си работата, за да не си търсите нова! Я сега вижте поканата в ръката си! Отново! Пише ли там... Жизел? Можете ли да четете?

Момчето осветяваше поканата с фенер. Отпусна ръката си. 

- Извинявайте г-н Карабулев. Пропуснал съм. Моля заповядайте. Отивам да насоча шофьора ви към подземния паркинг. Приятна вечер. 

Станимир гледаше с недоумение. 

След няколко крачки се оказаха пред паркиран автомобил. Заповядайте. Ще ви закарам до "обекта".

Станимир се запъна инстинктивно, като гледаше с недоверие наоколо. Филип беше добил неочаквана смелост. Придърпа го към себе си. Качиха се. Колата на пръв поглед не се отличаваше по нищо от всяка една друга. Но имаше нещо необичайно. Да! Движеше се без фарове. Пътят пред тях беше очертан, "невероятно",  виждаше се само син контур, успоредни линии като в пътеката на самолет, никакво насочено осветление. Станимир се обърна назад. По дяволите. Тези линии светваха само пред тях, и угасваха, докато преминат. Зад тях беше непрогледна тъмнина. Някъде там в черните силуети остана тяхната кола и злополучният шофьор. 

Обърна се отново и с почуда забеляза пулта на шофьора. Изглеждаше точно като електронна игра. Момчето шофираше, гледайки само екрана пред себе си. А линийте, те бяха очевидно за тяхно успокоение.

"Бърррр...," Станимир се намести на седалката. Карабулев стоеше безмълвен. За пръв път в живота си беше изпуснал контрола над ситуацията. Беше на ръба да се изправи и да защити правата си, своята неприкосновеност!

Извади телефона си! Екранът светна, навигацията беше блокирала, синята стрелка мигаше точно там, където беше засякла координатите!

Карабулев се опита да рестартира, но телефонът му се оказа без обхват.

В тъмнината пред тях се появиха някакви очертания. Портал! Шофьорът намали, зави леко и спря успоредно на металните ограждения.

- Готово пристигнахме. Добре дошли в "Сейнт". Отпред ги чакаха двама мъже в черни костюми.

- Г-н Карабулев, г-н Господинов и... Жизел! Заповядайте!

Седяха на входа на някаква оскъдно осветена градина. Поредният абсурд. 

- Господинов, не виждаш ли? Жизел, цялата трепери. Завий я по-добре, много те моля!

- Последвайте ме господа. Шоуто ще стартира всеки момент.

...

22:21 ч. 16 април 2017 г.

Глава IX

22:33 ч. 16 април 2017 г.

Лора гледаше с любопитство към широката алея, водеща до красив фонтан с няколко пейки, разположени в кръг около него.  Приглушеното осветление като от соларни лампи помагаше да се огледа наоколо. Почти веднага очите и свикнаха да виждат по-добре в тъмното. Забеляза, че алеята се разклоняваше на три равни по-тесни алеи водещи към пищна  градина, потънала в драматични сенки. На дъното успя да различи зелена стена с алпинеум в подножието. Вдясно се виждаше голяма беседка, а встрани от нея цветен кът.  Изобщо нямаше идея къде се намира, от възбудата дори  не обърна внимание колко време пътуваха, толкова необичайно бе за нея да се изключи и остави на течението. С Огнян го правеше инстинктивно...

Четирима мъже, облечени изцяло в черно и с нещо като черни престилки, стигащи до обувките им, чакаха чинно от двете страни на металните врати. Когато момичетата и Огнян пристъпиха на алеята гардовете сведоха глави в странен поклон. Мая и Рая избързаха напред и с почуда се обърнаха към баща си.

- Тате, що за шега е това? Тук ли ще останем?- недоволстваше Мая. Преди да и отговори Огнян момичетата се стреснаха от плътният гърлен глас на единият от мъжете. 

- Оттук дами, моля последвайте ни.

Двамата се раздалечиха и тръгнаха успоредно напред по алеята, момичетата тръгнаха след тях, зад тях вървеше Огнян, а останалите двама го последваха, отново леко раздалечени. Когато се изравниха с беседката Лора забеляза, че зад живия плет точно до алеята, се спускаха каменни стълби, които завиваха със същата извивка. Първите двама се спряха направиха знак на останалите. След това единият се приведе леко напред и изглежда получи нареждане в слушалките.

- Добре, можем да ги въведем. Един по един, ако обичате. 

Първият мъж пусна Мая пред себе си, последва я, зад него тръгна Рая, последвана от втория придружител, Лора изглеждаше стъписана, извърна глава към Огнян, но той и кимна успокояващо. Тя се обърна напред и тръгна с бавни крачки, след нея вървеше гардът в черно, като леко я придържаше за лакътя. Накрая Вървеше Огнян, а след него и последният домакин. Стълбата беше извита и направиха няколко пълни завъртания, слизайки надолу. На стените стояха истински факли с огньове, за да осветяват. Определено беше доста зловещо, но не и за близначките, които не спираха да се кикотят. Озоваха се на кръгла сумрачна площадка. На Лора и се стори влажно и злокобно!

Тя се извърна към Огнян.

- Къде сме по дяволите, защо сме тук? Изобщо не е забавно.

- Лора, довери ми се. Не си виждала подобно нещо никога.

Четиримата мъже застанаха в полукръг около групата. Огнян изглеждаше невъзмутим, близначките все още превъзбудени, а Лора изпитваше странно безпокойство. 

- Моля, заповядайте!

Всички се обърнаха към отварящата се отвътре голяма двойна врата. За всеобщо учудване след втора  по-малка площадка и доста дълъг тунел, следваха други стълби , този път нагоре. Лора се замисли каква е логиката на толкова усложнено влизане, напомни и на пасажите в Парижкото метро. Спряха се на леко уширение. Пред тях се очерта двойна врата в почти идеално кръгла форма, беше от дебело стъкло, но след нея не се различаваше почти нищо. В този момент вратите се разтвориха, следваха още няколо  стъпала нагоре. Разнесе се слаба музика, монотонен бийт. Озоваха се някъде почти в края на голяма, кръгла зала, доколкото можеше да се различи от оскъдното осветление. Оставиха връхните си дрехи в ръцете на мъжете. Мая и Рая влетяха в полумрачната зала. Лора вървеше след тях с все по-плахи стъпки. Определено тази изненада не беше по вкуса и. Усещаше как съдържимото на стомаха и се бунтува. "Възможно ли беше нейният г-н "Непоклатим" да се беше объркал, ... поне веднъж?" - питаше се тя. Трудно и беше да го повярва. Пое въздух и се зае да изучава обстановката. Залата беше наистина огромна. Вече не и изглеждаше толкова тъмно. Сега обаче вниманието и се насочи към особена миризма, доста интензивна, да беше я усетила още с отварянето на вратите, но чак сега дойде ред да я анализира. В същия миг почуства ръката на Огнян да я прегръща през раменете. Обонянието и различаваше нотки на цветя, нещо и напомни тежък ориенталски аромат. Изобщо нямаше идея какво е това и откъде идва. Вече можеше да различи по-добре, намираха се в центъра на овално помещение с купол над главите им. По периферията и във втори кръг бяха разположени извити сепарета от тъмен плюш с черни, кръгли масички. В средата  се издигаше кръгъл бар с цилиндрична колона, целият в стъкло, просветнато от студено-синя светлина, приличаше на холограма. Лора се опита да огледа и посетителите. Повечето бяха облечени в тъмни дрехи и не се отличаваха много в общата затъмненост. По-скоро различаваше силуети. Тогава и хрумна за пореден път тази вечер, как ли изпъкваше тя самата с бялата си рокля. Не очакваше да види млади хора тук, но поне силуетите бяха доста стройни, добре изглеждащи. Изведнъж за стотни от секундата в залата се разля убийствено ярка светлина, като светкавица която облива всичко и изчезва, преди да се опомниш. В същия миг от всички усти се отрони едно и също възклицание. В съзнанието на Лора се върнаха лицата, които видя за тази стотна от секундата.

Оххх това наистина беше най-странното място, в което беше попадала.

- Всъщност тук никога няма да бъде отворено за простосмъртни! - прошепна в ухото и Огнян. Лора се подразни, нестига че четеше мислите и като на длан, но и си позволяваше да дава квалификации. Безмислено беше да изучава лицето му в този момент, тъмнината скриваше всяко изражение. Но тя издърпа ръката си от неговата. Най-вероятно се усмихваше зад гърба и. Лора забеляза, че близначките се озъртаха вече в дъното, прави до едно сепаре, единствената светлина там идваше от малък студено син предмет, някакво илюминирано стъкло, върху масичката. Тръгнаха в тази посока. Лора не харесваше да върви в тъмното, от дете ненавиждаше тъмните помещения. Най-накрая се настаниха в мекия плюш. В другия по-отдалечен край останаха вратите към тунела и стълбищата, водещи към залата. Лора изпитваше странна необходимост винаги да е наясно къде е изходът. Вдясно от тяхното сепаре различи объл подиум. По долните му очертания пълзеше същата синя, студена светлина. 

В този миг отново всичко се освети. За секунда Лора видя лицата на Мая и Рая. Този път като че ли светлината се задържа по-дълго. Последва мрак, повторно осветяване, и светлината вече започна да пулсира, заедно с ритъма на музиката, която задълбаваше в по-ниски тонове.

Отново мрак и в следващата секунда залата светна, този път цялата в мека, слаба светлина с цвят магента. Доста слаба, но създаваше сияние и възможност да се огледа добре всичко наоколо. Изобщо не ставаше ясно откъде идва осветлението, не се виждаха никакви лампи. Залата беше доста по-пълна, отколкото беше предположила, докато се разминаваше със силуетите в тъмното. 

Към тях се приближи платинено руса сервитьорка с тежък грим и очертани скули. Беше облечена в сатенено боди с гарнитура от дантели по краищата и голи рамене. Надолу с ботуши и мрежести чорапогащи. "Ама  че вулгарно" - помисли си Лора, но пред себе си призна, че я привлича тази визия... Имаше уклон към екстравагантното, провокацията, но не си падаше по елементарни "сценични" тоалети. 

- За мен Бакарди Лемон. - изпревари всички Лора. 

Почти веднага се обади и Рая.

- За мен,... за нас две малинови дайкирита! 

Мая замълча. Огнян следеше всички, доколкото беше възможно.

- Сода с лед,ако обичате, а да и бананов шейк. Може да донесете и вода за всички. Това е засега. Благодаря.

- Д-О-Б-Ъ-Р В-Е-Ч-Е-Р... Д-А-М-И И Г-О-С-П-О-Д-А. - плътен мъжки глас се разнесе протяжно над главите им. 

- Добре дошли в "Сейнт" ... специални гости. Тази нощ ще станете  част от... уникално по рода си изживяване. Всичко, което ще се случи тук... остава тук...! Моля стюардите да затворят външните врати! 

Възклицание на недоволство и може би уплах премина през залата. Някъде от високо започна да се спуска синкав дим, който бавно си прокарваше пътя над главите на присъстващите. Всички бяха достатъчно заети със собственото си безпокойство пред това да наблюдават какво се случва с компанията им. Клаустрофобичното усещане започна да подава първите сигнали за паника у всички. Дори Огнян изглеждаше леко смутен. Сърцето и се разтуптя. Чак сега Лора си даде сметка, че изобщо не беше осъзнала откъде идва този глас, който направи сензационното въведение.

Вече беше достатъчно притеснена, и за пръв път любопитството и не вземаше връх. 

Следващите думи накараха всички да се озърнат. От различни точки в залата прозвучаха последователно като със забавено ехо думите:

- И така, надявам се вече се съвзехте от първоначалното вцепенение. 

Как беше възможно, думите отекнаха сякаш всяка беше изказана в тотално противоположни местоположения в залата. Някаква странна игра на звука, която определено стъписа всички. 

Светлините угаснаха. Абсолютен мрак. Барът също изчезна. Лора се долепи до Огнян и усети учестеното му дишане. Обичаше екстремните преживявания, но само когато тя контролираше нещата. Тук се чустваше безпомощна.

Разнесе се бавна и ниска музика, като засилващ се тътен. Честотите се извисяваха и забързваха в непонятен ритъм. Някой определено знаеше как да въздейства върху слуха. Последва оглушителен резонанс, който притискаше тъпанчетата до болка. 

Лора се питаше колко може да издържи на това. Ужасяващо, непрогледен мрак и оглушителен звук. Инстинктивно се обърна към единствения видим признак на живот. Синкавият кристал върху масичката. Само тези оскъдни светлинки подсказваха разположението на мебелите в залата. 

Звукът изчезна, рязко. Болката в ушите беше почти непоносима. Всичко утихна, чуваха се сподавени възклицания. Лора пое въздух, ушите и вече бяха по-добре. За стотни от секундата видя пред себе си светлинно очертание на фигурата на мъж. Като сън. Вече нямаше нищо. И отново фигура, повече фигури. В синкаво светлинно очертание. Трети път, светлината започна да примигва в неравномерни пулсации, няколко секунди и пулсациите се сляха, светлината застина, задържа се за малко по-дълго. Застанали в кръг мъже, хванати за ръце с гръб към кръглия бар, в пълен кръг. Виждаше се само нещо като неоново сияние, идващо от облеклото им. Отново настана мрак.

"Господи, какво беше това?"

В непрогледната тъмнина Лора потърси очите на Огнян. Нямаше никакъв знак къде са. Усети само ръката му, държеше я здраво. Чак сега тя осъзна, опомни се. Вече стоеше права, без да има спомен кога е станала. Усети раздвижване, под краката си. Вкопчи се още по-силно за невидимата ръка на Огнян, той я придърпа и прегърна. Да вече беше убедена, подът се движеше,завърташе се в кръг, все  по-бързо, усещаше движението на въздуха. Някъде встрани от нея чу Мая и Рая, пищяха и се смееха едновременно. Последва странен полъх и миризма, на нещо познато, тропичен плод или цвете, хубаво ухание.  Въртележка. Все по-бързо. Чуваше тихи писъци от всички посоки, отзиви на страх. Пред себе си видя как светват един по един фигурите на мъжете, хванати  в кръг, синкава, неонова вълна по посока на движението. В оскъдната светлина различаваше учудващо добре местоположението на бара, мъжете, сепаретата, масичките дори хората, седящи или подпряни един до друг. 

Докога щеше да се засилва така? Колко хубаво и беше на въртящите се чаени чаши в Дисниленд Париж, за 13-тия си рожден ден, татко им ги заведе с Игор, скоро след развода..., но тук!

Вече имаше чуството, че фигурите на мъжете се сливат една в друга в синкава светлинна диря. Тогава осъзна. Те също се движеха, подът под тях, в кръг, но в обратната посока, обратно на часовниковата стрелка. 

Чу се нежна флейта. Красив женски глас в синхрон с мелодията, като старо песнопение в католическа катедрала, но примесен със странен металически звук. Темпото на мелодията леко се покачваше. Някаква особена компилация с ангелско звучене, за стотни от секундата, сякаш се долавяха мотиви от народна песен. Музиката, движението, уханията - ставаше все по-загадъчно, но някак си заплахата беше изчезнала. Този глас, тази мелодия, която вече съвсем определено напомняше фолклорна песен, всичко се случваше паралелно и някак си отвъд реалността. Лора се замисли, как ли щеше да спре това движение, плавно или рязко. Раздалечи доколкото успя краката  си в по-стабилна поза за доста високите за нея ботуши. Странно как беше убедена, че Огнян се  усмихваше на действията и. Гласът се извисяваше високо, Лора имаше усещането, че лети. Беше забравила за хората и обстановката, чустваше се сигурна. Огнян я беше прихванал за кръста, само дето не беше разперила ръце, като в незабравимата сцена от култовия "Титаник". Отнесе се, загуби представа, за миг отказа да управлява мислите си, позволи им  да политнат и те... целият стрес, и притеснения... отпъди ги.

Тогава се случи нещо неочаквано. Кръглите стени зад сепаретата, върху които би се заклела, че в полумрака видя окачени картини, като ренесансови портрети върху тапицерия от тъмен плюш, ами нямаше ги, не само картините, стените... извърна се изцяло натам точно в мига, когато те светнаха... Заслепяващ неонов пръстен! Господи движеха се, коли, няколко в обратната на тяхното движение посока. Създаде се някакъв страхотен вакуум.  Зави и се свят. Оптично усилване на скоростта, до невъзможност, едвам ги виждаше вече, станаха размазани, синеещи. Умопобъркващо. Убедена беше, че в този даден момент всяко едно разумно съзнание в залата мислеше единствено за собственото си оцеляване. Вестибуларният и апарат изпитваше сериозен дискомфорт. "Докога щеше да продължава това?" Стори и се, че скоростта намалява. Да вече виждаше по-добре. Тогава долови и звукът на гуми, и свистящо движение на кола, на коли, беше се вклинил в мистичната фолклорна песен. Намаляваше, виждаше се все по-ясно. Залата започваше много плавно да се осветява, бледа,синкава мъгла, движението се забавяше, ставаше все по-леко. Кръвта и замръзна, разпозна ги..., колите. Песента и магнетичният глас бяха почти заглъхнали. Като ехо, усилващо се ехо, отвсякъде звучеше

- Blue,... Blue,... Blue 

Чуваше се с някакъв глас с електронен тембър, който завършваше с остро свистене, единственото на което и наподоби в момента бяха мечовете в "Междузвездни войни",вече навсякъде около тях...  от неясна посока. Движението сега  беше съвсем слабо. Лора усещаше как тялото и все още е под влияние на центробежните сили. Чудеше се, ако беше останала седнала, дали щеше да се чуства по-добре, като Мая и Рая, които гледаха слисани. За пореден път залата угасна. Изведнъж кръглият купол, който играеше роля на таван просветна леко. Всички извърнаха глава нагоре, и никой изглежда не осъзна точният миг, в който бяха спряли да се движат. Приказно звездно небе се разкри над тях. Сега се движеха, но само оптически, в Космоса. В дъното синееше кръгла точка, спускаха се към Земята, бързо, виждаха как доближават. Усещането беше толкова реалистично, на моменти откровено плашещо .  Минаха стратосферата, летяха бясно надолу вече се виждаха отместващите се облаци, зелените площи, все по-близо. Лора видя градината, която беше останала някъде над главите им, широката алея, намираха се точно над кръглия фонтан. Последва разтърсване като от удар. Всичко се разтресе под краката им. Мрак, сподавени възклицания. Някъде отново се чу:

 - Blue,...Blue,...

Изведнъж стениете около кръглата зала светнаха болезнено ярко. Бяха заслепени от фаровете на коли, много коли, "BluEfficiency"..., подредени в кръг. Чуха се ръкопляскания, залата буквално избухна като взрив...

Лора хвърли смразяващ поглед върху Огнян. 

"Как беше могъл, да премълчи за всичко това. Знаеше ли изобщо някой от тук присъстващите на какво събитие е бил поканен, поканени ли бяха изобщо?" Лора се огледа. Около тях хората се съвземаха от преживяното. Разбира се, че не бяха случайни...

Беше станала свидетел на най-скъпата презентация, осъществявана някога... А Огнян, как можеше с нищо да не се издаде, да не покаже напрежение.

Имаше си работа с изключителен човек. Лора се окопити от моментното вцепенение. Потърси с очи Мая и Рая, нямаше ги на сепарето. Огледа се и ги видя да тичат. Около тях вече нямаше стени, или по-скоро кръглата зала беше станала многократно по-голяма, беше огромна. Намираха се в изложбеният салон на "BluEfficiency"...

- Татко, защо не си ни казал за това ...? Как можа да го държиш в тайна? Двете тичаха и се мятаха в прототипите като обезумели. Всъщност нищо по-различно от поведението на всички останали. Лора и Огнян се бяха приближили до колите. Тя гледаше със зяпнала уста как възрастни хора с побелели коси подтичват наоколо като деца. До всеки прототип стоеше стройно момиче в неонов костюм по тялото - всичките блондинки. Лора с учудване забеляза и дилърите, мъже с черни костюми и таблети в ръце, да дискутират и приемат заявки! Не можеше да повярва, вече купуваха, безобразно скъпите коли, а Огнян даже не трепваше...

Лора се сепна като събудена от кошмар. По дяволите от началото на вечерята не беше поглеждала часовника си. "Господи, кога беше минало това време?" Видя стрелките на 11:58 ч. Тя буквално подскочи, хвана чантата  си и направи няколко крачки в посока на изхода. 

- Ей-хо, Пепеляшке, къде хукна? Лора се извърна и погледна Огнян, от което усмивката му се стопи.

- Прекали!!! Ужасно много при това. Искам да си тръгвам. Веднага! Нареди на шофьора ти... на някой от гардовете ти да ме закара у дома!

Огнян се обърна, погледна учудените физиономии на момичетата, които бяха успяли да се доближат и каза кратко. 

- Връщам се след секунда, изчакайте ме моля ви тук. Лора видя зад гърба им, как сервитьорката донася напитките. Съжали за секунда за поведението си...

Огнян хвана ръката и и я поведе към изхода. Последваха ги двама от мъжете в черно. Някъде зад тях се чу познатият, плътен мъжки глас без лице:

- А сега Дами и Господа, моля за цялото ви внимание. Тук пред вас ще застане г-н Бойчев - президентът на "BluEfficiency"!

Последваха бурни аплодисменти.

Лора изпита силен гняв, на себе си, на Огнян, на всичко... изтръгна рязко ръката си от неговата, почти тичаше по витите каменни стълби...

"Сякаш имаха уши навсякъде!" Шофьорът беше доближил  колата и подаваше ключовете на Огнян. Лора вървеше без да се обръща, колкото се може по-бързо. Зад гърба си чу:

- Зарко и Краси да слязат долу при Мая и Рая, да се погрижат. По-късно да ги закарат вкъщи.

Лора седеше намусена в колата. Не беше изчакала Огнян да и кавалерства. Устата и беше пресъхнала. Огнян натисна в движение един невидим бутон. Пред краката на Лора светна малка лед лампа, подаде се закръглена бутилка с минерална вода. Лора я взе и изпи почти на един дъх. Не искаше пак да се впечатлява, от начинът, по който Огнян четеше  мислите и. Все още му беше много ядосана. Не знаеше точно защо. Може би най-вече за "Пепеляшке", беше твърде грубо. А изненадата... нея си я биваше. Лора все още усещаше тръпки по тялото си от преживяното. Загледа се в кристално осветеният път пред тях. Тази кола беше необикновена. Пътятпред тях се очертаваше, светъл до най-малката неравност, облян в меко синя светлина, пълзяща и встрани. Лора дори не поглеждаше към Огнян, дори и за да разгледа пултът за управление. Намираше се в бъдещето, бъдеще, създадено от българин...

Огнян също остана мълчалив. Осъзнаваше, че шегата му беше доста груба. Винаги знаеше как да се държи, имаше вродени дипломатичност и такт. Беше брилянтен анализатор на човешкото поведение и психика. Имаше две дипломи от Харвард - "Приложна физика" и "Психология" с IQ 184, и въпреки това избра доста нестандартно поприще - Огнян Бойчев беше посочен като един от най-успешните търговци в историята на "Тесла"...

И

...Огнян Бойчев обичаше това момиче...