Не мога, страх ме е да се променя
Бурята бе в своя вихър. Дъждът се сипеше като из ведро, а капките сякаш се забиваха в земята , като куршуми в плът. Тъмните облаци бяха толкова гъсти и черни, че бе непрогледен мрак. Вълните се блъскаха в скалите сякаш ги мразеха и искаха да ги разбият на малки парченца, а те не помръдваха, като завързан пленник, когото бичуваха, а гръмотевиците бяха техните безпомощни смразяващи викове на болка. Светкавиците показваха кадри от целия ужас, който вилнееше неуморна на безлюдния плаж.
Аз бях там и виждаш всичко. Но бях сам в самотата и цялата тази картина не ме караше и за миг да потрепна. Дъждът ме бе намокрил и отвел студа до мозъка на костите ми, но аз не чувствах нищо. Тялото ми беше там и понасяше страданието на стихията, а съзнанието ми другаде, но с много по- голяма мъка.
Бурята отмина, небето се проясни и звездите озариха хоризонта. Вълните станаха кротки и нежни. Сега те галеха морския плаж, сякаш го завиваха грижовно да го скрият от студа.
Тръгн ...