21.08.2010 г., 12:34 ч.

Не мога, страх ме е да се променя 

  Проза » Разкази
1813 0 2
10 мин за четене
Не мога, страх ме е да се променя
Бурята бе в своя вихър. Дъждът се сипеше като из ведро, а капките сякаш се забиваха в земята , като куршуми в плът. Тъмните облаци бяха толкова гъсти и черни, че бе непрогледен мрак. Вълните се блъскаха в скалите сякаш ги мразеха и искаха да ги разбият на малки парченца, а те не помръдваха, като завързан пленник, когото бичуваха, а гръмотевиците бяха техните безпомощни смразяващи викове на болка. Светкавиците показваха кадри от целия ужас, който вилнееше неуморна на безлюдния плаж.
Аз бях там и виждаш всичко. Но бях сам в самотата и цялата тази картина не ме караше и за миг да потрепна. Дъждът ме бе намокрил и отвел студа до мозъка на костите ми, но аз не чувствах нищо. Тялото ми беше там и понасяше страданието на стихията, а съзнанието ми другаде, но с много по- голяма мъка.
Бурята отмина, небето се проясни и звездите озариха хоризонта. Вълните станаха кротки и нежни. Сега те галеха морския плаж, сякаш го завиваха грижовно да го скрият от студа.
Тръгн ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Радослав Янчев Всички права запазени

Предложения
: ??:??