Животът – серия от запомнящи се и някои не чак толкова запомнящи се моменти (както не веднъж съм казвала, и както ще продължавам да казвам).
“Пиша, за да разбера тайната на човешкото същество и най – вече противоречията на човешката природа, и начина, по който могат да се преодолеят. Пиша, за да премина собствените си граници, да ги преодолея, да открия какво точно е скрито в моя мозък и в моята душа.”, казва Матей Вишниек.
Писането... едно от най – самотните занимания на света. Такова, което те кара да изкачваш върхове в опит да намериш себе си, след което те хвърля в най – дълбоките води, за да се загубиш. А изгубването неминуемо води до търсене и откриване след това.
Така сме устроени ние, човеците, да търсим, но да не намираме; да искаме, но да не получаваме; да горим, когато ни гасят. А, когато успеят... тогава се изоставяме в батака на собственото си самосъжаление. Много хора живеят в него. И понеже го искат, затова, и няма сила, която да ги изкара оттам. Затова и на тия хора, понякога, силата им не е достатъчна.
Не се затваряме в кутийка, а се опитваме чуждата подкрепа (когато и ако я допуснем) да генерираме в гориво, за да можем да греем. Дори и да не сме длъжни да го правим.
Болката не се степенува. Няма как да кажем: „На този човек му е по – лесно или по – трудно”.
Но, ако нямаме в себе си живеца да продължим напред, значи не желаем да го направим, защото ни е много по – комфортно да стоим в дупката, която сами сме изкопали за нас.
Доброволно оставяме да ни изсмучат енергията, в следствие, на което се изоставяме по пътя.
Борбата с вятърните мелници. Чужди.
Докато се борим с чуждите, обаче, нашите собствени ни раздират на парчета.
Дон Кихот и Санчо Панса – от всички литературни герои... Не, че не отговарят на капацитета ни, но толкова стремглаво се хвърляме в чуждата борба, че... Дали правим това, защото в някакъв момент решаваме, че дотолкова не можем да се оправим със себе си или по – скоро не отделяме достатъчно време, за да се погрижим за себе си, и затова се изоставяме? И понеже се изоставяме, затова, и се хвърляме в чуждата.. Понеже тая чужда, малка битчица не ни плаши. Не ни плашат насинените крака и ръце, разбитата уста, та: Давай да бутна едно рамо! Не съм си спешен/а!
Добре де. А кога ние на себе си ще сме си важни? Кога ще бъдем за себе си мелницата, която трябва да спасим? Тази, с която трябва да се преборим?
Тънкият момент, в който никой не се е застъпил за нашите битки и именно, защото знаем какво е, именно заради това (от чисто емпатична гледна точка) това, което можем да направим е да дадем разбиране, подкрепа и грижа. Нищо, че не получаваме същото. Идеята е в даването. Защото на себе си не умеем, но на другите можем.
Така лишаваме себе си от всичко, от което имаме нужда, в устрема си да го дадем на някой друг. Защото, видиш ли, сме решили, че не сме толкова важни и можем да почакаме.
Да дадеш (себе си) живото-спасяващото нещо на някой друг, защото знаеш какво е да нямаш.
Хората предпочитат да се затворят в тяхната кутийка и да се самосъжаляват.
Малко сме тези, които имаме вредния навик да се саморазрушаваме с нещата, които си казваме, както и с тези, които знаем за себе си.
Малко сме тези, които се концентрираме в това „Какво не ми е наред?”.
Още по – малко сме тези, които влизаме в собствения си Ад, все едно сме си вкъщи. И после, незнайно, и за нас как, намираме сили да излезем от него.
И тук завършвам редовете си с въпроса: Символ на дълбочина и търпение ли сме или сме клише, задето предпочитаме да влезем надълбоко с риск да се удавим, но с идеята да се намерим?
Просто питам...
Ивита, един необятен океан е човешката душа. Благодаря, че се спря 🌞