Когато си млад очакваш в живота ти да се случат всички хубави неща. Няма място за провали. Няма място за погребани мечти. Няма място за разочарование. И не, няма място за отчаяние.

     Представяш си живота като едно дълго и забавно пътуване, в което всичко лошо, което може да ти се случи е да пропуснеш да вземеш поредната награда. И ако трябва да бъда честен, на някои дори им се получава, но не и на мен. Лошите дни ме сполетяха така неочаквано и бързо, че нямах време да мечтая.

     Родил съм се в Ниш. Тогава градът беше в Югославия. Сега е в Сърбия, но не съм живял там много. Когато съм бил на три, родителите ми са се преместили в Пула, който сега е в Хърватска. Баща ми работил в тамошната болница. Той беше лекар. Невероятен хирург. Така казваха за него пациентите му.

     Майка беше медицинска сестра в същата болница. Имах незабравими лета там. Пула е на брега на Адриатическо море. През лятото гъмжеше от туристи. Германци, италианци, поляци, австрийци и още много други. Навсякъде се чуваше чуждестранна реч. Имах чувството, че живея в друг град.

     Ние бяхме една тайфа от пет момчета, които по цял ден киснехме по плажовете. Морето бистро като планинско езеро. Като плуваш и можеш да видиш рибите покрай теб. Красота и жега. Голяма жега беше през лятото. Ама не ни пукаше. Денем киснехме постоянно във водата. Вечер обикаляхме хотелите и крадяхме лепенки от колите. Нали се сещате – онези лепенки, които показват коя кола от коя държава е? Имахме такава мания. В края на лятото, който беше събрал лепенки от най-много държави печелеше. Аз успях да спечеля един път по някакво чудо, иначе постоянният победител бе Ивица. Голям майстор беше на отлепването на тези лепенки. Правеше го за секунди и изчезваше в мрака по-бързо от светкавица. Много бързо тичаше това момче. Една вечер учителят ни по физическо го видял тъкмо, когато нашият отлепвал поредната лепенка. Подгонил го, но Ивица е като ракета. Не могъл да го стигне. На другият ден, в училище го хванал. Издърпал му ушите за наказание и го записал в отбора по лека атлетика.

         Когато станахме по-големи, зарязахме лепенките и взехме да се състезаваме в това кой повече момичета ще свали. Обикаляхме плажовете и видим ли сами момичета, веднага се впускахме в атака. Трябваше обаче да бъдат чужденки. Нашите не се брояха. Покрай това всички станахме полиглоти. Знаехме на повече от пет езика как да кажем „обичам те“ и „мога ли да те почерпя кола?“.

        В тези води обаче Ивица не плуваше. Тук не се искаше бързина, а техника и търпение, каквито той не притежаваше.  Аз и Предраг бяхме най-добрите в тази област. И тъкмо се беше задало новото лято, когато избухна войната между Сърбия и Хърватия. И всичките ни планове отидоха по дяволите. Изведнъж животът ни се разпадна на хиляди парчета като къща от карти, отнесена от вятъра.

         Ние отначало не усетихме сериозността на нещата. Бяхме си същите безгрижни хлапета, които се интересуваха главно от пристигащите чужденки и температурата на морската вода. Все пак, това бе последното ни лято преди да влезем в казармата и искахме да го изживеем на максимални обороти. Не ни интересуваше кой и за какво се бие. Смятахме, че това е буря в чаша вода. Ще погърмят като на сватба и ще се свърши.

          Не стана така. Ти си правиш едни планове, но животът разбърква картите и накрая получаваш ръка, която съвсем не си очаквал. Аз това го разбрах една юлска вечер, когато се прибрах в къщи и заварих баща ми облян в кръв. Каза ми, че на път за в къщи някакви мъже са го нападнали. Крещели, че бил сръбска свиня и трябвало да умре. Спасил го по случайност един негов бивш пациент.  „Това е докторът бе идиоти-викнал им той-Знаете ли колко живота е спасил? „

„Не ни интересува колко е спасил, но ако той иска да се спаси да се маха от държавата ни веднага“-отвърнали му другите, но го оставили намира и си тръгнали.

„Не мога да проумея какво става. До вчера всички живеехме заедно. Пиехме си пиенето заедно. Работихме заедно. Смеехме се и се забавлявахме заедно, а сега изведнъж от къде се появи тази злоба и ненавист към другия? Лекар съм, но не мога да го проумея  това, сине.“ – каза ми той.

   И аз не можех да го проумея. Баща ми беше сърбин. Майка ми хърватка. Как да го проумея? И до сега не мога.

    На другия ден натоварихме каквото можем в колата и потеглихме за Сърбия. Баща ми не искаше да остава в Пула и ден повече. Бързахме, защото не знаехме какво се случва по границите. По пътя срещнахме и други като нас. Едни бягаха от Хърватска. Други от Сърбия. Преселение на народите. Отново. В двадесети век. Мислех, че сънувам някакъв кошмар и когато се събудя, всичко това ще изчезне. Но не изчезна. Стана по-лошо. В една гориста местност, малко преди сръбската граница, пред колата се изпречиха военни и ни махнаха да спрем. Баща ми спря, макар че майка ми му извика да кара през тях. Жените имат шесто чувство. Винаги им се доверявай на предчувствията. Баща ми не го направи и сгреши.

      Бяха трима мъже с автомати и изцъклени погледи.

-За къде пътувате?-попита ни единият, който имаше пагони на лейтенант.

-За Сърбия.-отвърна баща ми.

-Сърби ли сте?

-Югославяни сме.-отвърна баща ми.

-Такава държава вече няма. Излизайте от колата, вашата мамица сръбска.-извика лейтенантът и насочи автомата към баща ми.

Излязохме. Майка ми се опита да ги спре и каза:

-Аз съм хърватка. Моля ви, оставете ни да продължим.

-Още по-лошо, курва такава. Готова си да ни продадеш заради едно сръбско копеле.

Замахна с автомата и стовари приклада му в главата на майка ми. Чух как черепът й се спука. В този момент баща ми скочи към него. Успя да хване оръжието му. Издърпа го от ръцете и натисна спусъка. Онзи се свлече на земята. В този момент обаче другите двама бяха вдигнали автоматите си и направиха баща ми на решето. Аз видях, че отляво на пътя има дере. Използвах момента и се затичах натам. Не помня как съм стигнал до него и как съм се спуснал по склона. Помня само куршумите, които свистяха над главата ми. След два дена скитане успях да се добера до сръбската граница. На другия ден се записах доброволец в армията. Исках да отмъстя за смъртта на родителите ми. Бях обезумял от гняв.

         Разбира се, направих голяма грешка. Това обаче го разбрах по-късно. Когато си заслепен от скръб, не взимаш трезви решения, но кой да ми го каже. За първи път ми се случваше. Тази година много неща ми се случиха за първи път.

        Всичко приключи след два месеца. Атакувахме едно село и аз изведнъж се озовах отдалечен от нашите. Тръгнах да се изтеглям, но чух шум от дясно. Обърнах се и инстинктивно стрелях. Видях как някой се свлече зад едно дърво. За миг застинах, за да се ориентирам в обстановката и изведнъж чух глас. Идваше от посоката, към която бях стрелял.

-Милане, ти ли си?

Не можех да го сбъркам този глас. Толкова години го бях слушал.

-Аз съм Предраг.

-Свали автомата, копеле, и ела да видиш какво направи, мамицата ти! –каза ми той.

Въобще не се замислих. Хванах автомата в една ръка и тръгнах към него. Когато стигнах до дървото, зад което се криеше Предраг, видях Ивица. Лежеше по гръб с широко отворени очи. От лявата му гръд течеше кръв.

-Какво направи мамка ти?- каза Предраг и заплака.

Хвърлих се на земята и затърсих вената на Ивица. Накрая я намерих. Нямаше пулс. Моят приятел от детството, Ивица. Най-добрият крадец на лепенки. Най-бързото момче, което познавах, беше мъртъв. Аз го бях убил. Свлякох се до него на земята и заплаках заедно с Предраг. 

-Защо не избяга Ивица? Защо не избяга. Ти си бърз. Можеше да избягаш. – повтарях несвързано аз,  но той не можеше да ме чуе вече. Нямаше го моят Ивица. Нямаше го момчето, с което отраснах.

       Отнякъде изникна и другият член на момчешката ни тайфа, Стефан. Погледна мен. Погледна лежащият на земята Ивица и каза:

-Ти ли го уби?

-Аз. Не знаех, че е той. Застреляй ме ако искаш. Няма да сгрешиш.

-Да те застрелям и защо. Нито на теб ще ти олекне, а на мен още по-малко. 

-Как, мамка му, го допуснахме това? Да се бием едни срещу друг. Защо се вкарахме в тази игра? Тя не е наша братлета. – каза Предраг.

-Убиха майка ми и баща ми. – отвърнах. Не се оправдавах. Просто им съобщавах.

-И моят баща загина.-рече Предраг.

-Трябва ли и ние да загинем, като се избием помежду си?- запита Стефан.

-Майната му.-отвърнах- Аз бях дотук.

-И аз.-каза Предраг.

-С вас съм момчета.-рече Стефан- Да престанем с това. Ние бяхме като братя.

Стиснахме си ръцете. Обещахме си да се срещнем някъде в Европа. Прегърнахме се и се разделихме.

     Когато се върнах в ротата не казах нищо за случилото се, но те бяха чули стрелбата и на сутринта изпратиха хора за да проверят мястото. Войниците се върнаха след час с новината, че съм убил хърватски войник. Бяха намерили тялото на Ивица.

     И тогава се случи най-лошото. Наградиха ме. Наградиха ме за смъртта на моя приятел. Аз бях убиец, но те ме обявиха за герой. Връчиха ми медал за храброст. И аз го приех. Освен убиец бях и страхливец. Не посмях да го откажа, защото знаех, че ще ме убият ако го сторя. Взех си медала и наградата от десет дена отпуска, която ми се полагаше с него. Отпуската беше моя билет за спасение. Прибрах се в Белград. Стегнах си куфара и още на другия ден минах границата с Унгария, и никога не се върнах, защото зад мен имаше само смърт, а пред мен беше изкуплението.