Jan 2, 2020, 11:22 PM

Не свършват гарите... 

  Prose » Narratives
687 5 5
2 min reading
Днес вече ми писна! До гуша ми дойде! Втръсна ми! Омръзна ми! И т.н... всички подобни изрази, с които човек казва колко вече няма накъде да търпи... Така се случи и с мен. Явно прагът ми на търпимост някак се покри с действителната възраст на която съм. Не мога вече да си давам отсрочки и все да чакам някой. Да се надявам докато ме изберат измежду време, семеен статус, психическа нестабилност и разни порочни зависимости! Баста! Стига! Достатъчно! Без тия! Аз също съм с нещо невъзможен за някой, ала странно как съм гъвкав във всичко, за да съм удобен. Дори и да влизам във виртуалния гардероб, че да не ме хване титуляра. Всякак мога. Ала искам въздух. Искам светлина и лекота. Няма повече да дишам тихо заради стреса на някой, който се плаши от вятъра. Няма да пиша повече за любов, защото по пътя си срещнах само хора, които я заключват незнайно защо... Защото били наранени, били сбъркали, било ги страх отново да отворят душите си. Мен не ме раниха ли? Не ме предадоха? Не ме излъгаха? Не ме ...

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Данаил Антонов All rights reserved.

Random works
: ??:??