Днес вече ми писна! До гуша ми дойде! Втръсна ми! Омръзна ми! И т.н... всички подобни изрази, с които човек казва колко вече няма накъде да търпи... Така се случи и с мен. Явно прагът ми на търпимост някак се покри с действителната възраст на която съм. Не мога вече да си давам отсрочки и все да чакам някой. Да се надявам докато ме изберат измежду време, семеен статус, психическа нестабилност и разни порочни зависимости! Баста! Стига! Достатъчно! Без тия! Аз също съм с нещо невъзможен за някой, ала странно как съм гъвкав във всичко, за да съм удобен. Дори и да влизам във виртуалния гардероб, че да не ме хване титуляра. Всякак мога. Ала искам въздух. Искам светлина и лекота. Няма повече да дишам тихо заради стреса на някой, който се плаши от вятъра. Няма да пиша повече за любов, защото по пътя си срещнах само хора, които я заключват незнайно защо... Защото били наранени, били сбъркали, било ги страх отново да отворят душите си. Мен не ме раниха ли? Не ме предадоха? Не ме излъгаха? Не ме ...