Сиво е... Навън вали, вали, вали... А вътре също. Там, много, много надълбоко... в душата ли? В сърцето ли?... Във мен. Във всяка капчица кръв, която тече по вените, която изпълва всяка част от тялото, обхожда всички органи, пробужда с невероятна сила и дава, дава живот! А ако спре... Ако спре да вали?! Тогава какво?... Ще грейне слънце, а може би след слънцето - усмивка? Забравила съм... Но вече свикнах. А трябваше ли? Все някак се предадох. Това е жалко. Но аз не съжалявам себе си, а съжалявам този вечен дъжд, от който боли. Отвътре и отвън. Жалък е, защото може само да отнема... Но да дава? Не!...

        И пак вали, не спира... Не виждам слънцето, НЕ ВИЖДАМ СЛЪНЦЕТО! И отново е сиво, припомням си със страх, с надеждата, че сивото ще избелее, с мечтата, че времето ще се оправи... Навън. И вътре!

      Мисля си - дали имам криле?... Дали имам шансове, дали имам сила, дали имам живот?! Искам да полетя. И вярвам! Нали всеки има криле, макар че ангелите в мен отдавна отлетяха... А да ги върна не посмях. Да върна себе си... И все пак искам да летя! Не съм загубила едничкото светло у мен все още. Вярата! А тя е много!

             ***

       Тя беше реално момиче, с реален живот. Но не дотолкова истински. Защото  тя го правеше такъв. Но животът не спираше за нея, той си вървеше, а с него може би и тя порасна... Беше оставала насаме със себе си прекалено дълго време. Стоеше загледана в мрачното небе и сякаш чакаше нещо... Но то не идваше... А тя го чакаше ли, чакаше. И така времето минаваше. С него и мислите, и чувствата, и ритъмът на сърцето й също...

         Тя бе на много самотно място. Може би само тя знаеше за съществуването му. А то й даваше всичко, от което се нуждаеше - спокойствие, тишина, звезди и луна, и напълно отразяваше вътрешната й същност - мрачно, пусто, празно... измислено място. Изведнъж дочу стъпки. Близо. Много близо до нея. Сякаш се уплаши, макар че не реагира. Реална заплаха нямаше, но беше много странно. Някой е разбрал тайната й и това я ужаси. Умът й си играеше с нея, фантазията й рисуваше нечовешко жестоки сцени пред очите й от поредния среднощен кошмар, който и денем и нощем секваше дъха й само при мисълта за него, богатото й въображение й изиграваше лоши шеги... Усети леко и нежно докосване по голото й рамо, а сетне и познат парфюм. Приятен, не толкова тежък, но запомнящ се. С всяко сетиво у човека!Парфюмът беше мъжки, а след секунда и момчешки глас кънтеше в мислите й. Тя обичаше да си представя такива неща, това не бе нещо свръх естествено за нея, но този път толкова реално. Учуди се. Не се обърна. Но след кратък миг се осъзна. Повтаряше си на глас „Не, това не може да е истина, не може да е истина, ти не си истински, аз само си въобразявам" И продължаваше да проклина този нейн душевно болен ум... Тя живееше с това от малка, много, много малка...

            - Здрасти, как си? - промълви нежно момчето. И седна до нея. Тя го погледна в очите, толкова дълбоки и толкова черни, но не каза нищо. Мълчеше, но защо? Това донякъде го притесни, смути го.

           - Е, явно не ти се говори, извинявай, аз ще тръгвам. - каза той и пъргаво се подпря на ръката си, за да стане.

           - Не, не, не си тръгвай. - прошепна тя, сякаш бе в някакъв транс и хвана ръката му с намек да седне отново. Той не възрази. Остана. - Извинявай, просто си помислих, че не си истински. Пак ме преследва съзнанието ми с неговите хиляди творения, които създава само и единствено за мен. - изрече тя и леко се засмя. Момчето също се усмихна.

            - Как дойде до тук. Откъде знаеш за това място? - го попита тя.

            - Проследих те. Извинявай, не беше нарочно, ако преча, ще си отида, явно си искала да останеш сама. А аз просто те видях и... не можах да изпусна поглед от теб. Това е. - отвърна той прекалено спокоен, без нито за миг да трепне гласът му.

           - Не, няма нищо. Просто това място... Никой не знае за него, никой не знае, че идвам тук, аз не те познавам и...

          - Не се безпокой, няма да кажа на никого - продължи той и се усмихна  отново. А тази усмивка сякаш накара момичето да му се довери прекалено бързо. Притеснението личащо неоспоримо допреди миг на красивото й бяло лице, за секунда изчезна след този толкова малък, но така невероятен жест.

      Имена никой не споменаваше. Никой и не питаше. Може би така бяха по-сигурни. Момиче и момче. Безименни, незнайни...

         Настъпи мълчание. И двамата онемяха от гледката, която се разкри пред тях. Луната, но този път пълна и кървава. Сякаш бе огнена, сякаш бе последна... Звездите тази нощ бледнееха. Светът принадлежеше на тази кралица на нощта. Болезнената й красота нахлуваше в сърцата на двете безмълвни души, които се покланяха пред нея. Тази вечер те я боготворяха!

          - Искам да полетя. - много неочаквано изрече момичето и с такова вълнение. Отдавна не беше искала нещо толкова силно и толкова недостижимо. Поне за нея...

          - Странна си. Но колко много ми въздействаш. А почти нищо не сме си казали... - още по-неочаквано отвърна момчето и я хвана за ръката. - Не ме питай нищо, само ме погледни в очите и ми кажи, че го искаш. Че искаш да полетиш!

          - Искам го! - мигновено изрече тя, с толкова надежда и с такава неописуема радост. Толкова чиста, толкова детска и така забравена... - Искам да летя, да се рея в простора, да докосна Луната, да се подчиня на нощната красота и да бъда такава само за една минута, дори за един миг. Красиво! Колко е красиво само! А ти, ти все още си нереален за мен. Макар че те докосвам, помирисвам, усещам. И искам отново и отново да летя!

        Момчето я слушаше много, много внимателно и тези нейни думи навлязоха много надълбоко в сърцето му.

        Той извади от джоба си пакетче с малко бяло прахче и прошепна.

         - Може тази вечер да не ме запомниш, може и да ме проклинаш цял живот, заради това, което ще направя сега. Но ще те накарам да полетиш. Само ми се довери! Не съм го правил никога. Не зная името ти, не искам и да знам. Безименна си по-ярка в съзнанието ми, защото си единствена, красива, неземна и така желана, жадувана... Неистинска!

          Тя протегна ръка. Да. Довери му се... За добро или лошо.

           И полетя!!!...

    Той я гледаше в очите, тя него също. Не мигваха. Диханията им се пресрещаха, преплитаха, докосваха. И тя, и той сякаш не се намираха на този свят. Хванати за ръце. Двама напълно непознати. Момче и момиче. Безименни. Незнайни. И те полетяха... Летяха, летяха, летяха... Някъде далеч. В безкрая. Там, където тя пожела. При Луната и при единствената нощна красота, на която бе вечна робиня!!!

            ***

     Господи, вече спря да вали. И вътре, и вън... Кръвта ми кипи и отново ми дава живот, но този път живот, който искам! И вече виждам слънцето, ВИЖДАМ СЛЪНЦЕТО! И вече се усмихвам!

    Отново имам вяра! Но този път летя! Летя, летя, летя...

                                                                                     ***Vampire_Blood_Kiss***