Сиво е... Навън вали, вали, вали... А вътре също. Там, много, много надълбоко... в душата ли? В сърцето ли?... Във мен. Във всяка капчица кръв, която тече по вените, която изпълва всяка част от тялото, обхожда всички органи, пробужда с невероятна сила и дава, дава живот! А ако спре... Ако спре да вали?! Тогава какво?... Ще грейне слънце, а може би след слънцето - усмивка? Забравила съм... Но вече свикнах. А трябваше ли? Все някак се предадох. Това е жалко. Но аз не съжалявам себе си, а съжалявам този вечен дъжд, от който боли. Отвътре и отвън. Жалък е, защото може само да отнема... Но да дава? Не!...
И пак вали, не спира... Не виждам слънцето, НЕ ВИЖДАМ СЛЪНЦЕТО! И отново е сиво, припомням си със страх, с надеждата, че сивото ще избелее, с мечтата, че времето ще се оправи... Навън. И вътре!
Мисля си - дали имам криле?... Дали имам шансове, дали имам сила, дали имам живот?! Искам да полетя. И вярвам! Нали всеки има криле, макар че ангелите в мен отдавна отлетяха... А да ги върна не посм ...