Сутрин е, слънцето се оглежда в късчета небе, разляти на асфалта... и в тези малки морета плуват като параходи парченца от облаци.
Така и не съм виждал морето. А вече надали някога ще мога.
Вятърът ми подарява красив, изсъхнал кленов лист... а слънцето мило заслепява очите ми до сълзи, и ме кара почти да забравя. Почти.
Обичам да ходя тук. Въпреки че ми е далече от дома. Всеки ден съм тук, в стария парк, нищо, че трябва да напрягам ръцете си много. Поне тях мога да напрягам.
Всеки път спирам точно тук, пред стълбите. По-нагоре не мога да стигна. И слушам песента на вятъра в клоните. Кога пекне едно ми ти слънце... става ми леко на сърцето и за малко се откъсвам от битието си, понякога забравям за просешката кутия оставена долу, където трябва да са краката ми... Гледам хората, които минават и се радвам за тях. Преди чувствах обида... ето, те имат нещо, което аз нямам. Имат го, а не го оценяват. После дойде отчаянието. Вече... не. Примирих се, свикнах. Посивях. Имаше едни млади родители ...