13 февр. 2007 г., 22:37

Небе 

  Проза
1098 0 1
2 мин за четене
Сутрин е, слънцето се оглежда в късчета небе, разляти на асфалта... и в тези малки морета плуват като параходи парченца от облаци.
Така и не съм виждал морето. А вече надали някога ще мога.
Вятърът ми подарява красив, изсъхнал кленов лист... а слънцето мило заслепява очите ми до сълзи, и ме кара почти да забравя. Почти.
Обичам да ходя тук. Въпреки че ми е далече от дома. Всеки ден съм тук, в стария парк, нищо, че трябва да напрягам ръцете си много. Поне тях мога да напрягам.
Всеки път спирам точно тук, пред стълбите. По-нагоре не мога да стигна. И слушам песента на вятъра в клоните. Кога пекне едно ми ти слънце... става ми леко на сърцето и за малко се откъсвам от битието си, понякога забравям за просешката кутия оставена долу, където трябва да са краката ми... Гледам хората, които минават и се радвам за тях. Преди чувствах обида... ето, те имат нещо, което аз нямам. Имат го, а не го оценяват. После дойде отчаянието. Вече... не. Примирих се, свикнах. Посивях. Имаше едни млади родители ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Александра Все права защищены

Предложения
: ??:??