– Защо има толкова много каруци? – попита Елизабет.
След като Финиан само където не я извлече за яката навън, понеже явно му се бе видяла твърде бавна, сега я водеше за ръката из улиците на Ан Налат. Слънцето вече бе залязло, макар небето все още да бе обагрено в лилаво и розово. Тя бе виждала града само няколко пъти и все по това време или по-късно. Вече знаеше, че улиците опустяват, защото хората се прибираха за вечеря след работа, но за първи път виждаше върволицата от каруци. Миризмата от конете заглушаваше почти напълно пикантния аромат на подправки, който винаги се носеше из въздуха, а скърцането и подрънкването на колелата на десетките коли се наслагаше и отекваше из осветените от атешите улици.
– Търговци. През деня им е забранено да влизат без специално разрешение, защото улиците са тесни и е пълно с хора.
Страшникът изобщо не звучеше добре. Елизабет веднага бе разпознала прегърбената му стойка и нямаше как да не му съчувства, след като и тя бе изпитала блаженството на наранен ...