– Защо има толкова много каруци? – попита Елизабет.
След като Финиан само където не я извлече за яката навън, понеже явно му се бе видяла твърде бавна, сега я водеше за ръката из улиците на Ан Налат. Слънцето вече бе залязло, макар небето все още да бе обагрено в лилаво и розово. Тя бе виждала града само няколко пъти и все по това време или по-късно. Вече знаеше, че улиците опустяват, защото хората се прибираха за вечеря след работа, но за първи път виждаше върволицата от каруци. Миризмата от конете заглушаваше почти напълно пикантния аромат на подправки, който винаги се носеше из въздуха, а скърцането и подрънкването на колелата на десетките коли се наслагаше и отекваше из осветените от атешите улици.
– Търговци. През деня им е забранено да влизат без специално разрешение, защото улиците са тесни и е пълно с хора.
Страшникът изобщо не звучеше добре. Елизабет веднага бе разпознала прегърбената му стойка и нямаше как да не му съчувства, след като и тя бе изпитала блаженството на наранените ребра. Изражението му обаче не беше изкривено от болката, а от гняв. Беше го попитала, естествено, но той не й бе казал какво му се е случило и защо изглежда толкова зле. Първоначално бе решила, че е имало някакъв инцидент на строежа, но това не обясняваше яда му. По същата причина отхвърли и това стражата да му е направила проблем. Не беше сигурна, но би трябвало да е получил документите – иначе едва ли щяха да го вземат на работа. В крайна сметка остана само един отговор.
– Няма ли да ми кажеш кой те наби? – попита го.
Пръстите му се свиха болезнено около китката й, давайки й да разбере, че е уцелила. Сякаш усетил, че я е заболяло, Франк изграчи предупредително от рамото й и Финиан веднага отпусна хватката си.
– Един от работниците е опаразитен – отвърна страшникът.
– Опаразитен? – вгледа се в гърба му объркано. – С фантом?
– Да.
– И ти се опита да го премахнеш? – когато той отново я стисна в отговор, тя се намръщи леко и каза: – Мислех, че беше решил…
– Знам какво бях решил, Елизабет! – викна той. Издиша шумно през носа си и се обърна да я погледне. – Този беше агресивен. Не можех да го оставя да убие някого. Трябваше да направя нещо, просто… Не обмислих добре ситуацията. Тръгнах невъоръжен и без солиден план.
Звучеше засрамен от себе си. Нещо я навеждаше на мисълта, че като част от голям екип страшници не е имал много поводи за издънки. Това обаче обясняваше какво прави тя навън с него.
– Предполагам, че вече имаш план и аз съм част от него?
– Сама предложи да ловуваме фантоми – напомни й хапливо.
За момент в гърдите й припламна раздразнение заради тона му, но искрата бързо замря. „Да“ беше й отговорил силуета. Наистина беше сянка.
Той продължаваше да я посещава в сънищата й. Все се опитваше да я заговаря. Все й обясняваше, че няма нищо лошо в това да е сянка. Тя никога не му отговаряше. Не реагираше по никакъв начин на присъствието му, надявайки се да му омръзне от нея и да започне да я измъчва отново. Тогава най-накрая щеше да се почувства по-добре. Но той упорито продължаваше да й говори и дори да седи до нея нощ след нощ. Мразеше го за това. Мразеше го, че не я беше излъгал, а в същото време тези срещи бяха единственото, което й носеше утехата, която не заслужаваше, но отчаяно искаше. Силуетът сигурно беше единственият, който не я виждаше като чудовище. Естествено, той също беше чудовище, така че не се броеше наистина.
– Предложих – отвърна накрая на Финиан. – Какво се очаква да направя?
Той прокара рязко пръсти през косата си и изпуфтя.
– Загубих перлата, която нося около врата си – призна с нежелание.
– Имаш онази на сабята си, нали?
– Имам я, но сенките виждате фантомите по-ясно, отколкото който и да е магьосник с перла.
Елизабет се поколеба. Все още пазеше онази, която задигна от базата на страшниците в Рива. В момента не я носеше в себе си – беше останала в джоба на дрипавия й панталон – но можеше да му я предложи. На нея със сигурност не й трябваше. Виждаше светещите дири на фантомите да се носят из въздуха на няколко пресечки от нея. Знаеше, че ако беше обикновен човек, това нямаше да е възможно.
– И само това ли ще правя? – попита го. – Ще гледам?
– Може би? Не знам. – Финиан изобщо не звучеше доволен, че го разпитва. – Сенките са по-добри в премахването на фантоми. Понякога е достатъчно само да видят някоя, за да избягат.
Онова неприятно чувство, което я задушаваше от разговора й със силуета насам, позаглъхна малко. Можеше да помогне някак.
– Но онзи при магазина с бабата, която те нападна, направи точно обратното – напомни на страшника.
– Казах „понякога“.
Което означаваше, че ако не уцелеха такъв момент, на Елизабет щеше да й се наложи да се бие. Момичето отново погледна превития от болка гръб на Финиан – този път критично.
– В състояние ли си да се биеш? – попита.
– Естествено, че съм в състояние! Просто ме хвана неподготвен първия път – обърна се към нея и й се намръщи: – Да не би да се опитваш да се откажеш?
– Не – Боговете й бяха свидетели, че това бе първият път от седмици, в който всъщност виждаше някакъв смисъл в това, че се е събудила. – Просто не искам да умреш, защото гордостта ти е накърнена и прибързваш.
По изражението все едно го е цапардосала с мокър парцал отгатна, че е напипала някоя истина, но Финиан определено нямаше намерение да си го признае.
– Не става дума за гордост тук, Елизабет – изръмжа й. – Говорим за фантом, който съвсем скоро ще премине във втори стадий на обсебване!
Тя премига срещу него, опитвайки се да открие смисъла в думите му. Той, междувременно, отново изглеждаше подразнен, че не се е трогнала, уплашила, възхитила или каквато и да беше правилната реакция в случая.
– Не съм страшник, Калахан – каза му. – Трябват ми малко пояснения. Какво значи това? Какво прави фантом във втори стадий?
Финиан пак се умълча и Елизабет въздъхна, примирена, че няма да получи информация, дори когато касае „мисия“. Изчакаха една теглена от магарета каруца да премине и страшникът я затегли към другия тротоар. Повървяха малко по него, свиха в една по-тясна уличка между две сгради и след като си пое дъх, страшникът заговори:
– В Ордена делим фантомите грубо на две разновидности – външен и вътрешен. Външните са видими веднага, обикновено са прикрепени по или около главата. Вътрешните са като озни червей, с който се би при магазина. – Елизабет още не можеше да не потръпва, когато си спомняше за случая. – Когато към някого се прикрепи фантом, има три стадия на обсебването. През първия фантомът влияе на емоциите. Различните видове фантоми ще влияят по различен начин – някои ще те правят агресивен, други – тъжен, трети – импулсивен и така нататък. След известно време фантомът изяжда достатъчно от волята и душата на човек, за да премине във втори стадий. Тогава започваш да губиш минути, часове или дни от живота си, да правиш неща, които не помниш, защото фантомът те контролира през това време.
– Но никой ли не забелязва разликата? – попита Лизи, потривайки настръхнала кожа на ръката, която той държеше.
– Ще се изненадаш колко малко хора знаят за какво всъщност да внимават. Докато се стигне до тук, повечето близки на жертвата вече са се отдалечили от него заради предишното му поведение.
– Ако и на останалите страшници трябва да им се теглят думите от устата с ченгел като на теб, ясно защо повече хора не знаят – измърмори тя.
– Искаш ли да научиш за стадиите, или предпочиташ да критикуваш? – попита я хапливо Финиан и когато му направи жест да продължи, той каза: – Първи и втори стадий са обратими. Ако премахнеш паразита, обикновено човекът се връща към предишния си живот. От третия обаче няма връщане назад. Тогава паразитът е унищожил напълно приемника и практически го носи като костюм.
– Как така? – Лизи дори не можеше да си го представи.
– Фантомите се хранят с живот, воля, душа – наречи го, както искаш. Ако има достатъчно време, човек може да възстанови тези неща. Някои фантоми харесват гостоприемниците си, особено ако са на някаква висока позиция и имат власт, и им позволяват да възвърнат силата си. На тях им стига да хапват по малко и да насочват действията на човека – Финиан й даде няколко мига да асимилира чутото. На нея започваше да й се иска да не беше питала изобщо. – Други фантоми нямат нужда, желание или търпение да правят тези неща. Или пък може би им липсва умението – сви рамене. – Във всеки случай изяждат всичко, което е изграждало човека, докато единственото, което остане, са те. Движат го като марионетка, но и това не продължава дълго. Без душа, остава само тялото. И тялото започва да гние.
Споменът за мъж с дупка в черепа, от която падаха личинки, и как тъпчеше фантоми в устата й с гнусните си пръсти с дълги, мръсни нокти, едва не я накара да повърне. Силуетът беше признал, че той е… „движил“ трупа. Но също така й беше казал, че е по-различен от останалите. По-силен.
– Какво става, когато тялото изгние? – попита Елизабет. Никога не бе предполагала, че някога ще зададе такъв въпрос.
– Фантомът го изоставя в търсене на следващата жертва.
– А станал ли е по-силен?
– Да.
Елизабет зарови пръсти в меките пера на кацналия на рамото й Франк. Той издаде тих звук и се облегна леко на нея, сякаш усетил нуждата й да докосва нещо живо и топло. Моментът беше подходящ да каже на Финиан за силуета, но тя отново се поколеба. Той беше ранен и решен да се разправи с фантома, който го е подредил така. Трябваше да го изчака да се успокои и едва тогава да му разкаже за сънищата си. Евентуално.
– Какво прави този тук? – изсумтя страшника.
Елизабет проследи погледа му. Чарлс Флетчър се задаваше срещу тях с бодра кракча. Светлината от атешите правеше русата му коса да изглежда почти бяла. Търговецът изглеждаше умислен в първия момент, но когато ги забеляза, побърза да им се ухили.
– Господин Морфран, госпожице Брендан, какво ви води навън в този късен час?
Настроението на Финиан видимо удари земята. Лизи премига умно, чудейки се за момент дали Флетчър се чувства добре. После й светна, че това трябва да са новите им имена, но учудването й само се засили.
– Морфран? – попита. Калахан пак изсумтя, като го чу.
Търговецът погледна смръщено към Калахан за момент, но усмивката му бързо грейна отново.
– Не ми казвайте, че сте забравила фамилията на бодигарда си Лауд, госпожице Брендан! – озадачения тон накара Финиан да изсумти още по-силно. – Мога да се обръщам към вас с Лин? – подхвърли малко по-приятелски и по-малко театрално търговецът.
Това беше не особено завоалиран и деликатен начин да й каже и двете им имена. Лизи се почувства някак неудобно. От две седмици беше потънала в някаква дупка на самосъжаление и не се беше интересувала от нищо. Не бе искала никой да разбира за това, а толкова лесно се беше издала.
– Разбира се – каза му с много по-бодър и весел глас, отколкото беше нужно. – И сме много благодарни за новите ни имена.
– Не чак толкова благодарни – измърмори под нос Калахан.
– Бъди възпитан, Лауд Морфран – смъмри го тя и не можа да спре съвсем усмивката си, като чу името му на глас.
Флетчър кимна, а очите му бързо се стрелнаха отново към Финиан и след това – към нея.
– Късно е – отсече търговецът със сериозен глас. – Където и да отивате, може би е по-добре да се върнете с мен към хана.
Елизабет беше изненадана от смяната в поведението му, но Калахан сякаш въобще не го отчете.
– Оценяваме загрижеността, но ще се оправим – каза страшникът и когато Флетчър отвори уста да възрази, побърза да го прекъсне: – Елиз… Лин искаше да се разходи. Нали така, Лин?
Лекият натиск върху китката й й подсказа какъв е правилният отговор.
– Точно така. Имах нужда от малко чист въздух.
Флетчър се намръщи и за момент изглеждаше, че ще възрази, но само кимна.
– Пазете се един друг – каза замислено, след което се поклони леко и тръгна да се разминава с тях. Когато беше точно до Лизи, гласът му се чу, съвсем тихо: – Лин, предпочитам упир за приятел пред този съботник.
Елизабет се намръщи, но Калахан или не го чу, или не му обърна много внимание и я задърпа в посоката, накъдето бяха тръгнали преди случайната им среща с търговеца.
Съботници? Упири? Това бяха детски приказки, и то от онези, писани на архаичен език и оставени да събират прах. Едно от старите суеверия на Островите беше, че дете, родено в събота, разпознава лошите духове и ако бъде магьосник, ще бъде добър – ще защитава селото от духове и странници. И естествено от упири – зли духове в човешка форма, съратници на морите, но много по-хитри и коварни от тях. Упирът трябваше да изглежда като обикновен човек, обичайно пътник, който минава през селото и търси къде да се подслони за нощта. Но когато го поканиш в къщата си, той се обръща срещу теб и ти изпива кръвта. Естествено, тези детски истории едва ли се знаеха от някой, извън Островите.
Упир. Страшилище, с което плашеха малките деца. Както сега ги плашеха със сенките. Дали пък не бяха едно и също? Кой ли пък би искал да е приятел с упир? Или със сян…
Елизабет спря изведнъж, което накара Калахан да изсумти пак и да я дръпне отново. Флетчър знаеше прекалено много. Знаеше, че Финиан е страшник и това по някаква причина не я беше учудило преди. Калахан явно беше някакъв благородник и беше известен… по някаква причина. Но сега се оказваше, че търговецът знае, че и тя е сянка? Или това, или тя бе станала съвсем параноична и си внушаваше неща.
– Хей! – гласът на мошеника прокънтя от отсрещния край на улицата. Финиан отново изсумтя, но се обърна и чрез железния захват на ръката й – и нея. – Викайте ми Чарли! – дойде веселият вик, преди Флетчър да свие по пряката, водеща към хана.
Елизабет остана загледана след него дори след като със страшника тръгнаха отново.
Трябваше да си въобразява.
Нали?