Сам проследи с поглед Елизабет. Не разбираше защо продължаваше да не е доволна, след като беше получила работата. Всъщност всичко щеше да се нареди добре, ако Чарли не се беше набъркал.
– Нужно ли беше да се месиш? – обърна се към мошеника, който продължаваше да го гледа ухилен и с интерес.
– Ти сам си си виновен, че си изгубил форма. – заяви му Флетчър и тръгна обратно към масата им. – „Най-опасният човек в Хайрани“ – разкрит от девойче, което дори не разбира езика. Вярно, доста наблюдателно девойче, но пак – срам и позор!
Сам не знаеше дали да се дразни на Чарли, или да е горд от Елизабет. Наистина беше разбрала, че е обещал нещо, за да я вземат на работа и наистина го беше хванала, че не й казва цялата истина, но нали се беше справил? Всички бяха доволни накрая и въпреки всичко някак си пак беше объркал нещо. Отново. Как се случваше това? И по-важното, защо се случваше все с неща, свързани с нея? Не, сигурно беше съвпадение. Случваха се случайности. При тази мисъл вниманието му се върна върху все така прекалено доволният Чарли.
– Освен това е и умна. – изтъкна му, преди да седне срещу него на възглавниците: – А ти нарочно й подхранваш съмненията. Не можа ли да се съгласиш с мен?
– Съмненията й са си много правилни. Но спокойно, мнението й за теб, изглежда, е паднало доста. Сигурно понеже е умна, както каза. Вероятно си мисли, че си обещал нещо неприлично на Аша. – подразни го. – Едва ли може да си представи, че си се съгласил да делиш надницата си с нея, за да я вземат на работа. Кой да предположи, че си толкова щедър и благороден?
Сам се намръщи при идеята, че може да е обещал нещо такова на Аша и едва се сдържа да не изръмжи на мошеника. Не, че ханджийката беше грозна жена, но точно в момента не искаше да мисли за нищо такова. Нямаше начин да сключи тази сделка, ако това беше условието, дори и за Елизабет. Само че Чарли не знаеше какво се беше случило с него и ако зависеше от Сам, никой никога нямаше да научи. Затова реши да остави без коментар първата му забележка и да се разбучи на втората.
– Винаги съм бил достатъчно щедър. – след което се наведе напред и прикова мошеника с поглед: – Тя няма да научава за това. Никой друг няма да научава.
Чарли също се наведе напред.
– Защо присвиваш очи така? Скапват ли се?
– Ще те скапя аз теб…
Мошеникът въздъхна разочаровано.
– И ето заради това аз ще уча Лин на обиди и заплахи.
– Ти няма да я учиш на нищо.
– Ако ще е лицето на нашия екип, ще имам да я уча на доста неща. – каза. Изчака Насифа, дъщерята на ханджийката, да им остави двете стъклени бутилки хе‘ер, и продължи: – Мисля, че Хирса даже го прие сериозно. Чу ли го как пита за нея? Направо е сладко как се черви като девственица, като й чуе името.
Сега вече Сам наистина изръмжа, докато се облягаше назад. Чарли умираше да го дразни и проклетника знаеше точно как да го направи.
– Хирса ще е добре да стои далеч от нея. – заяви и отпи от бутилката: – Много далеч.
– Защо? Хирса е читав. За гвардеец – знаеш, че всичките са малко чалнати. И няма проблем със сенките, само с жриците. Въпреки че сигурно ще бъде излекуван от това сега, като Амартани е такава. – Чарли се почеса по носа. – Още не мога да разбера какво прави далширата точно в храма на Ну‘Ахра.
– А‘азвамът е стар и болен от години. Сигурно затова го е позволил, ако изобщо е научил, че се случва. – отговори му също толкова замислено Сам. Отпи от бутилката си една голяма глътка и попита: – Какво ще правим с това разследване?
– Каквото можем? Не искам Гилдията да бъде изхвърлена в пустинята. Няма да се отрази много добре на кожата ми. – отвърна Чарли с кисела усмивка. – Пък и нещо мирише лошо от тези убийства и не идва от труповете.
– Какво искаш да кажеш? – попита го Сам.
– Че не съм сигурен дали убиецът е обикновена откачалка, или си говорим за нещо по-… – приведе се напред и сниши гласа си, за да не го чуят другите гости. – демонично. Има толкова много жрици в храма, голяма част са нормални жени. Но жертвите все са Сенки и изглеждат така, сякаш някой е търсил нещо в тях. – облегна се обратно и отпи от ха‘ера си, гледайки го замислено. – Честно казано, не мислех, че ще се навиеш да приемеш точно тази задача. Все обясняваш как те интересуват само черните мисии.
– И тази е черна. Един вид. – отвърна и се облегна назад.
Никога нямаше да се забърка с тези убийства, ако за някаква част от тях не беше отговорен той, дори и да не беше директно. Беше добра идея да се възползват от ситуацията и да зарязват някои от телата пред храма с по един надпис на челото и сигурно щяха да продължат да го правят още известно време, без никой да си мръдне пръста да разследва кой убива жените, ако далширата не беше решила да стане жрица. Вероятно за да проведе свое собствено разследване. Каквото правеше и Елизабет. Изръмжа тихо и надигна бутилката с горчив алкохол. Защо всички жени бяха откачили изведнъж?
Щеше да се опита да държи момичето възможно най-далеч от този случай, а един от начините да го направи, беше да намери оригиналния убиец, преди тя да е започнала да си завира носа, където не му е работа и преди тя да е научила, че изгубената й Сянка въобще не е толкова изгубена, колкото Сам твърди.
Погледна към Чарли.
– Имаш ли някакви идеи как да го открием?
– Нищо конкретно. Ще разпитам насам-натам.
– Значи чакам. – заключи Сам и си допи напитката: – Ако няма нищо друго, имам да свърша още нещо тази вечер.
Чарли го изгледа развеселено.
– Гледай само да не я ядосаш още, докато го вършиш. Набрала ти е много и така.
Сам щеше да се притесни, че мошеника го е разгадал толкова лесно, ако това, което каза, не привлече по-силно вниманието му:
– Знаеш ли нещо, което аз – не?
– Само, че си сгафил някак между снощи и днес и не е защото липсваше да й покажеш азбуката. Лин даже беше доста ентусиазирана да я научи и да ти се похвали днес.
– Видях листа. Справила се е добре. – съгласи се на глас Сам.
Цялото това вълнение, но не беше казала и дума за азбуката. Не, че той беше в състояние да чуе нещо снощи – искаше единствено да бъде оставен на мира, но тя продължи да се връща. Знаеше, че я беше уплашил, но Елизабет не го остави, докато не се погрижи за него. Не го попита нищо, не го притисна по никакъв начин да разбере какво му се е случило. Просто беше там, за да поправи последствията. Никой не беше правил това за него преди.
А той някак беше сгафил.
Под гръдната му кост се появи някакво неприятно присвиване, което той се опита да отпусне, като потърка гърдите си. Човешките тела бяха странно нещо.
Искаше да й даде нещо и мислеше да изчака до утре, но да изчака цяла нощ изведнъж му се стори непосилно. Изправи се и излезе от хана, без да каже нищо на Чарли. Беше подготвил всичко, преди да излезе, така че не му отне никакво време да отиде, да грабне увитият в кафява хартия и овързан с връв вързоп и почти тичешком да изкачи стълбите до вторият етаж, спирайки пред вратата на стаята на момичето. Някой друг щеше да се зачуди дали вече не е заспала, защото от стаята й не се чуваха звуци, а под вратата и от ключалката не се виждаше да се процежда светлина. Той обаче знаеше, че тя е будна, затова вдигна ръка почука веднъж на вратата, само миг преди да я отвори широко и да влезе в стаята, оповестявайки:
– Аз съм.
Тя тъкмо сядаше в леглото. На светлината, идваща от коридора, видя как леко се намръщи.
– Виждам. – каза му и се изправи.
Не му се струваше особено доволна да го види, но Сам предположи, че това е нормално. Затова с няколко крачки се озова пред нея и й подаде пакета.
– Нося ти това.
– Какво е? – попита го, присвивайки подозрително очи срещу вързопа.
– Да замени ризата ти. Знам, че я ползва за раните ми снощи.
Лизи вдигна поглед към него, сякаш я беше хванал да прави нещо лошо.
– Тя и без това не можеше да се носи вече. – каза му напрегнато.
Сам наклони глава на една страна. Защо се опитваше да омаловажи какво е направила?
– Нищо. Вземи.
– Наистина няма нужда…
Продължаваше да му изглежда някак притеснена, но той не можеше да разбере защо. Сам се беше научил, че някои неща не са много прилични за подарък – като амулета, който й взе от онази сергия, или пък очевидно бельото, макар да не разбираше какъв е проблема. Знаеше, че тя носи. Дрехите обаче бяха нещо от първа необходимост за всеки и най-вече за нея в момента, така че би трябвало да са безопасни. Пък и помнеше колко огромен беше гардеробът в стаята й и колко често Елизабет се преобличаше. Може би се чувстваше неудобно, защото сега не можеше да го прави?
– Взел съм ги за теб. – каза и бутна пакета в ръцете й, принуждавайки я съвсем нарочно да го вземе.
Елизабет го погледна и за момент му се стори, че ще му каже нещо, но после просто развърза конопената връв и разгърна хартията. Беше й взел най-обикновен кафяв панталон и син камиз – памучна туника, която трябваше да й стигне до средата на бедрата. Естествено, беше пазарувал от сергиите с детски дрехи, понеже беше толкова дребна, но когато момичето извади дрехите и ги наложи до тялото си, изглеждаха, че ще й станат.
– Много мило. – каза му тя и дори леко се усмихна. – Ще ти се отплатя, когато мога.
– Не, това е подарък. – отговори й и понеже тя беше оставила опаковката на леглото и разглеждаше дрехите, допълни: – Има и още нещо в пакета.
Елизабет се поколеба, но отново посегна вътре и извади ефирното квадратно парче плат, което беше прекарал известно време да й избере. По-голяма част от него беше запълнено от голяма окръжност, пълна с преплитащи се кръгове и други геометрични фигури в различни нюанси на синьото и жълтото. Всичко изглеждаше много сложно и поне на него му се струваше достатъчно стилно, за да хване окото й. Оказа се прав, защото след като го огледа обстойно, Лизи се загърна през раменете с него и му се усмихна.
– Не, този е за да го носиш на главата. – каза й тогава Сам.
И просто така усмивката й застина, а после се стопи.
– Искаш да кажеш – за да си скрия косата. – гласът й прозвуча странно напрегнат. – Защото не я харесваш.
Сам знаеше, че сега беше момента да излъже. Явната смяна на настроението й беше повече от добър знак за това. Чарли сигурно щеше да каже нещо остроумно и да замаже положението, а и самият той можеше да лъже. Правеше го без проблем и през половината време – без дори да се замисли. Една малка лъжа и Елизабет щеше да пак да му се усмихне и онова странно, приятно чувство в гърдите на Сам щеше отново да се завърне. Само че й беше дал дума да не я лъже повече и да й казва истината, когато може. Не, че тя беше наясно, че сделката им е валидна и в момента.
Понякога взаимоотношенията с другите бяха наистина прекалено сложни.
– Да, за да скрие косата ти е. – потвърди й. Видя как думите му изтриха и малкото светлина, която беше останала на лицето й. Може би затова допълни припряно: – Но шалът е хубав. Ще си красива с него.
Елизабет го изгледа невярващо с очи, които изведнъж започнаха да отразяват светлината. После ги затвори, постоя с каменно изражение за няколко секунди и започна да сгъва шала.
– Сам, знаеш ли защо се боядисах? – попита го със странно равен глас. – Не е защото исках. Харесвах си косата преди, но трябваше да се боядисам, защото се озовах на място, където никой друг не изглежда дори малко като мен. Трябва да се впиша, поне на пръв поглед. – постави шала обратно в пакета и се зае да сгъва блузата и панталона с прецизни, отсечени движения. – Оценявам всичко, което направи за мен. Наистина. Без вас двамата с Чарли щях да съм загубена. Но ние двамата с теб не се познаваме много добре – понякога го забравям, но това са фактите. Не сме достатъчно близки за някои неща. Като например не е моя работа да те питам какво ти се беше случило снощи. Както не е твоя работа да ми казваш как да изглеждам. – уви дрехите в хартията, завърза конопа на стегнат възел и му натика пакета обратно в ръцете с достатъчно сила, за да го накара да отстъпи назад от изненада. Очите й пак лъщяха, но този път нямаше нищо общо с това, че е Сянка. – Излез.
Сам познаваше този поглед върху лицето й. Беше го виждал и преди. Беше я наблюдавал от достатъчно дълго време, за да знае точно какво значеше и колко рядко се появяваше на лицето й. А това, че той го беше предизвикал, го накара да се почувства почти толкова зле, колкото се беше чувствал и снощи. Не му харесваше. Определено не му харесваше, но и не знаеше какво да направи, за да оправи положението. Но едно знаеше със сигурност – кога трябва да отстъпи. Това беше и причината да не каже нищо повече, нито да се опита отново да й даде дрехите. Просто стисна пакета, карайки хартията да изшумоли във възцарилата се тишина, след което просто излезе от стаята. Но Сам си обеща, че това не беше провал. Беше временно отстъпление, за да измисли как да оправи нещата. И този път щеше хубаво да помисли, дори да ги огледа от ъгъл, от който не го беше правил до сега. Щеше да се опита да мисли като човек и да разбере как да оправи нещата, така че да се сдобрят и повече да не предизвиква този поглед в нея.