Следващата сутрин мина съвсем обичайно. Молитвите, закуската, упражненията – всичко вървеше по графика си и всички го следваха с редовната липса на ентусиазъм на хора, които са принудени да пеят със ставането, а след това да разучават молитви. На Елизабет точно днес всичко това й се струваше направо нередно. Не помнеше кога последно се е чувствала толкова щастлива и й се искаше всички да изпитват поне половината от радостта й. Сутринта й започна с усмивка, когато Сам обсипа лицето й с малки целувки, и само продължи така, когато й каза, че довечера ще се видят „вкъщи“. И макар малката стая с твърде тясното легло, на което дори не можеха да се съберат двамата, да бе много далеч от представите й за дом, фактът, че ще я споделя с него, изведнъж я направи най-хубавият, в който някога е живяла.
Чак на обяд, докато чакаше на опашката за храна, си даде сметка, че сигурно трябва да има много странно изражение, защото всички й хвърляха погледи, а някои дори й се усмихваха. Не, не й се усмихваха ...