Гневът се завърна с пълна сила в мига, в който краката на Сам докоснаха земята. Знаеше, че е въпрос на време. Вещицата никога нямаше да го остави на мира за дълго, особено сега, когато подозираше, че той има нещо в живота си освен нея. Трябваше да предположи, че ще го извика вечер, когато според нея ще е най-сигурно, че ще прекъсне нещо. Можеше да си я представи съвсем ясно – как седи на фалшивия си трон, как се усмихва доволно, докато отпива от виното, което омаяните й слуги се препъваха да й носят. Почти можеше да чуе противния й смях, породен от мисълта, че е сътворила хаос в живота му. Че е демонстрирала извън всякакво съмнение кой държи каишката му. А когато Сам пристигнеше в двореца й, тя щеше да го чака, за да му обясни отново, че е нищо. Самашей.
Това бе първата дума, на която Малора го научи, първото определение, което получи за себе си. Никога не му бе тежало, защото не му бе отдавал особено значение. За него да бъде „нищо“ бе като за нормалните хора да имат грозен белег на л ...