Oct 27, 2023, 6:18 AM

 Нечистите – 49.5 

  Prose » Novels, Fantasy and fiction
291 0 0
Multi-part work « to contents
14 мин reading

Казра не изпускаше жертва си, която се движеше по улицата долу. Прескачането от покрив на покрив не бе любимият му начин за преследване, защото ако жертвата му погледнеше нагоре, можеше да го види в мига на скока, но те никога не поглеждаха. Сякаш да излезеш след полунощ, загърнат в наметало и движейки се близко до стената, бе всичко, от което някой се нуждаеше, за да остане незабелязан.
Вървяха от десетина минути и генералната посока беше двореца, но това все още нищо не значеше за силуета долу. Сам беше почти сигурен, че е жената, защото не беше достатъчно едър за някой от другите, което допълнително го озадачаваше. Знаеше, че вещицата може да омайва и жени, но предпочиташе мъже, а и да изпрати жена в страна, където гледаха на тях като на второ качество хора? Беше рисковано, дори и сред редиците на страшниците, където не бяха чак толкова предубедени. Точно затова се чудеше дали не е направил грешка и истинският шпионин сега да напуска хана, докато те преследваха жената до любовника й. Това, че продължаваше да се движи в правилна посока и всъщност на няколко пъти спря и се заслуша в шумовете на нощта, го накара да продължи след нея.
Лизи и Чарли го следваха почти толкова безшумно, колкото се движеше и самият той. Беше му странно да се движи с опашка няколко къщи назад, но двамата не изоставаха и бяха тихи. Очакваше го от мошеника, но беше приятно изненадан от Лизи. Не я беше учил на това, но тя пъргаво прескачаше от покрив на покрив, сякаш разстоянието не беше метри, а педи. Не се оплакваше, дишането й не се чуваше и не бе обелила и дума. Беше перфектният хищник, а дори самата тя не го осъзнаваше.
Гонитбата продължи още около половин час, преди да се убеди, че преследват правилния човек. Още четвърт час в същата посока и щеше да стигне тайната квартира на вещицата – тази, която обичаше да използва за срещи с подчинените си, когато отсядаше в замъка. Можеше и да се бърка, но го съмняваше. Страшникът следваше официалния път за другите й връзки. Същите спирания. Същите завои на кръстовища и странични улички, които бяха с цел да заблудят евентуален преследвач, че си тръгнал другаде. Прекалено много хора бе проследил по пътя им до там и обратно, за да се е объркал сега. Беше сигурен.
Лизи и Чарли бяха достатъчно далеч назад. Можеше да приключи, без тя да стане свидетел на убийството, макар че нямаше да има много време да се отплати подобаващо на страшника за всичко. Избърза безшумно напред и се спусна пред жената, точно когато навлизаше в едни по-дебели сенки, хвърляни от къщите. Усмихна се зъбато насреща й и вдиша страха й. Тя отстъпи инстинктивно назад, но нямаше шанс да му се измъкне. Преди дори да е успяла да вдигне отбранително ръце, той вече я бе ударил с два пръста централно във врата, карайки я да се закашля. Следващият му удар беше насочен към слънчевия й сплит, но не беше достатъчно силен да я прати в безсъзнание. Когато тя се преви, удари с ръка бързо врата й отзад, където се свързваше с рамената, преди да натисне и двете точки намиращи се под плешката и в началото на кръста й.
Не беше шега да ограничиш някой от собствената му атма, но Сам беше имал десетилетия да усъвършенства петте удара, оставяйки жертвата си задъхана и безпомощна само за няколко мига. Израри обаче още не го беше осъзнала и Сам я остави да се опита да изтегли атма, с която да го нападне. Едва когато видя ужасът на лицето й, няколко сенки се стрелнаха и се увиха около тялото й.
– Опасявам се, че никъде няма да ходиш. – прошепна й тихо, а камата сякаш сама изникна в ръката му, миг преди да замахне с нея към врата на жертвата си.
– Спри.
Камата му замря преди да потъне в Израри, по-стабилно, отколкото ако вещицата му бе заповядала.
– Защо? – изръмжа към жена си, без да отделя поглед от бледото лице на страшника. От врата й се отдели капка кръв, която започна да се стича надолу по смуглата й кожа.
Елизабет дойде при тях в сенките, следвана от Чарли.
– Защото…
– Знаех си, че ще съжаляваме, че се съгласихме да работим с вас! – изсъска Израри. – Проклети Сен…
Сам уви няколко сенки през лицето й, покривайки напълно устата й. Изкуши се да покрие и носа й, но в последния миг размисли и остави жената да издава пръхтящи разярени звуци, докато се опитваше да помръдне, за да се освободи.
– Защо да спирам, шейа? – повтори тихо въпроса си и този път погледа му се закова върху лицето на Елизабет.
– Защото първо искам да опитам… – Лизи стисна устни недоволно и довърши: – Нещо. Трябва да опитам да направя нещо.
– Няма какво да направиш. – отсече Сам.
Елизабет го погледна внимателно. Никога не бе виждала точно това изражение на лицето му. Точно този блясък в очите му. Сам искаше да я убие, осъзна. Ка‘Раим бе заловил плячката си и в момента тя му пречеше да я довърши.
Една част от нея искаше да се обърне и да побегне. Друга се възмущаваше и гневеше на инстинктите му. Лизи обаче се приближи до него и внимателно положи ръка върху неговата, с която все още опираше матовото острие до гърлото на оцъклената от ужас Израри.
– Първо искам да опитам нещо, Сам. – повтори, поглеждайки го право в черните му очи.
Казра изръмжа ниско, а миризмата на страх, която идваше от Израри, стана дори още по-остра и кисела. Нямаше какво да се опитва. Жената трябваше да умре, защото иначе рано или късно вещицата щеше да научи всичко, включително и за лова. Само че Лизи го гледаше право в очите, погледа й беше стоманен, устните свити в линия, а ръката й върху неговата – не трепваше.
– Три минути. – отсече и дръпна камата си от врата на Израри. – Имаш три минути, шейа.
– Три минути. – кимна Лизи и посочи с брадичка към началото на уличката. – Почакай там.
– Не.
– Моля те.
Той й изръмжа. Тя продължи да го гледа в очите. Спокойна и непоколебима.
– Две минути и половина. – изръмжа й ядосано.
Размина се с Чарли, който го гледаше толкова изненадано сякаш му е пораснала втора глава и опашка. В момента, в който стигна началото на уличката, убиецът усети как връзката му със сенките, оковаващи Израри, бе загубена. Миг по-късно разбра и защо. Плътна синя бариера се издигна нагоре и покри входа към улицата на сантиметри от него. Не можеше да види нищо през нея, а след малко не можеше да види дори и нея. Само фиктивна картина на празна, тъмна уличка.
Сам изръмжа ниско отново, скръсти ръце на гърдите си и се облегна на стената.

Под бариерата Израри се строполи на земята като кукла, на която някой бе срязал конците, но не остана дълго долу. Скочи на крака и се хвърли към Елизабет, но девойката се отдръпна встрани, сграбчи ръката й и я изви в китката под неестествен ъгъл. Израри извика от болка и опита да се извие някак, за да се освободи от хватката, но Лизи се приближи повече към гърба й, този път прилагайки натиск върху раменната й става.
– Престани да се бориш. – каза й, чудейки се как така гласът й излиза спокоен, когато сърцето й беше на път да се пръсне от нерви.
– Пусни ме! – извика й Израри и направи нов опит да се освободи.
Лизи изви ръката й още малко и се намръщи на Чарли, който явно бе доволен просто да стои и да зяпа.
– Ще се включиш ли? – подкани го сприхаво, докато се бореше да задържи страшника.
– Справяш се чудесно. – отговори й мошеника, но в същото време се приближи.
Сякаш призована от въздуха в ръката му се появи камата от лунен камък, прибрана в канията, която беше направил. Чарли я извади от деликатния филигран и при вида на извитото острие очите на Израри отново се разшириха от страх. Флетчър допря широката страна до бузата на жената, която изпищя уплашено и за малко да успее да се изтръгне от хватката на Лизи.
Опитът им досега показваше, че очарованите замират и са замаяни, докато магията на камата изчиства мъглата около съзнанията им. Израри обаче не даваше никакви индикации, че има намерение да се успокоява.
– Сигурен ли си, че канията не е направила нещо на камата? – попита Лизи през зъби, докато сграбчваше и косата на жената за по-добър контрол.
– Убеден съм. – отговори й Чарли и прибра оръжието в изящната му кания: – Работата ми е безпогрешна. Проблема не е в нея.
В това нямаше никаква логика. Защо някой би искал доброволно…
– Изнудва ли те някак?
– Не знам за какво говориш! – процеди Израри. – Пусни ме!
– Велахе! Знаем, че работиш за нея! Изнудва ли те да й помагаш?
Израри замря за миг, сякаш изненадана да чуе името, преди бързо да каже.
– Да.
Елизабет нямаше толкова опит, колкото Сам в надушването на лъжи. Нямаше почти никакъв в откриването им насред други силни емоции. Но тази се открои толкова ясно насред страха и надеждата, че ще й повярват, че бе невъзможно да сбърка горчивия аромат с каквото и да е друго. Израри работеше доброволно за демона, който изтезаваше мъжа й от десетилетия. И на Лизи въобще не й пукаше защо.
– Чарли, свали бариерата. – каза хладно на мошеника, без да изпуска Израри. – Време е Сам да се върне.
– Не! – извика отчаяно жената: – Казах ти, че ме изнудва!
– Трябвало е да внимаваш повече по време на уроците в Ордена, Израри. – каза й все така студено Елизабет. – Сенките подушваме лъжите.
Страшникът изви лице към нея и се изплю.
– Имаш се за много специална, а? На никой не му пука за теб! Баща ти те продаде на страшниците преди дори да избиеш всичките си „приятели“. Майка ти се усмихваше, докато броеше среброто. Пари за прогнило парче месо! Знаеш ли какво прави Велахе със Сенки като теб?! Знаеш ли какво прави любимият ти Ка‘Раим с тях?! Как ги тъпче и ръга, докато тя ръга него? – усмихна й се зъбато. Лизи застина.– Когато тя научи какво прави той тук, ще го накара да съжалява! Докато приключи с него, ще се моли да те убие! А ти ще се молиш да беше умряла на бала в Рива заедно с…
Времето сякаш спря. Думите на Израри бяха единственото, което Елизабет чуваше. Ехтяха и се блъскаха в съзнанието й, призовавайки картини, които отчаяно се молеше да забрави от месеци. Как кръв вали като дъжд и напоява покривките, роклята, косата й. Как тя се чуди защо Сам я наранява и отчаяно се моли някой да я събуди от този кошмар.
Как Велахе го измъчва ден и нощ, наказва го, къса от него… А после и писъците й, докато се молеше на Боговете някой да я спаси от посребряването, се присъединиха към думите на страшника. Нечленоразделни крясъци, отчаяни молби за помощ.
Израри се отскубна от хватката й и скочи на крака. Земята под тях се разтресе и Елизабет имаше само секунда да се отърси от глупавите си мисли. Поряза ръката си с иглата за коса и се приготви да замахне със сабята. В следващия миг Израри се изцъкли насреща й, а от устата й потече струйка кръв. Лизи само мигна и жената падна по очи на земята, издърпана за крака от сноп сянка, а от гърба й стърчаха четири ножа, забити до дръжката.
– Добре ли си, амара? – Сам се беше озовал до нея с ръце на рамената й и гледаше обърканото й и пребледняло лице. – Лизи?
Тя дишаше тежко. Кръвта шумеше в ушите й и пееше позната песен за смърт. Искаше да я убие. Богове, колко искаше да я бе убила тя.
Премига. Погледна Сам и разтревожените му черни очи. Пое си разтреперано дъх и си наложи да се успокои.
– Нищо ми няма. – каза му.
Сам усети как си отдъхва, когато омразата в погледа на Лизи се отдръпна. Не я бе виждал от първите дни в сънищата, когато тя не искаше нищо друго, освен да го убие. И се беше опитвала нееднократно. Разликата с тогава бе, че сега ще успее. Щеше да излъже, ако каже, че не я разбира. Израри го заслужаваше. Затова я бяха преследвали. Заловили. Само че Лизи не заслужаваше това да тежи на съвестта й. И, до колкото зависеше от него, нямаше да й позволи да си изцапа ръцете точно с такава кръв. Пристъпи към жена си и я прегърна, усещайки все още напрежението в тялото й. Той също бе все още напрегнат.
– Добре си. – повтори отново Сам, сякаш да увери и двамата в това.
Елизабет не каза нищо. Бе твърде заета да се бори с желанието да го избута от себе си – битка, която не спечели съвсем. Само след няколко секунди се измъкна от прегръдката му и нарочно избегна погледа му.
– Ще трябва да се омитаме. – каза Чарли от входа на уличката. – Идват стражи.
– Стражи? – Елизабет понечи да надникне към трупа, но Сам й препречи гледката. Тя не успя да се спре, преди да му се намръщи.
– Спокойно. Обикновен патрул. – каза й мошеника. – Но това е само илюзия – ако завият насам, ще ни намерят тук.
Сам погледна към жена си. Вече изглеждаше повече притеснена, отколкото ядосана. Не бе убеден дали това е по-добре.
– Чарли, вземи Лизи и тръгвайте. – каза Сам. – Аз ще ви настигна след малко.
Елизабет поклати глава.
– Но…
Флетчър прекъсна протеста й, като я хвана за ръката.
– Всичко ще е наред. Хайде.
Елизабет погледна несигурно към Сам. Той кимна в отговор на неизреченият й въпрос и я пусна. Без да губи никакво време повече, Чарли я задърпа след себе си към другия край на уличката и далеч от трупа.
Казра ги изчака да се отдалечат още малко, преди да се задейства. Първо прибра ножовете си, като използва ризата на Израри, за да ги почисти. След това се огледа за сребърната светлина на душата, но както и очакваше, тя бе по-скоро беше мътно бяла с черните окраски на някой, който е започнал да гние още докато е жив. Подобна душа щеше да се превърне във фантом за няколко дни, ако се оставеше. Нещо, което Сам нямаше никакво намерение да направи. С бързо движение я хвана и с удоволствие, породено от омразата си към нея и господарката й, я погълна. Болезнено. Енергията изпулсира в тялото му, разливайки се из мускулите и сетивата му. За няколко мига имаше усещането, че може да повдигне дори каруца, но прилива на сила трая само няколко удара на сърцето. Изострените сетива се задържаха малко по-дълго, преди да избледнеят до нормалното за човек, но дишането му си остана все така леко. Празнината в същността му сякаш се запълни, поне малко, и сякаш голям товар падна от гърба му. Преди не си беше давал сметка колко много всъщност му харесва това усещане на лекота и най-вече колко му липсваше понякога. Сега обаче нямаше време да се наслаждава на прилива на енергия. Беше дочул гласовете на стражата и макар в момента да не ги долавяше, знаеше, че няма повече от няколко минути да оправи кашата. Можеше просто да остави едно черно перо и да обяви трупа за работа на Ка‘Раим, което щеше да прекрати всички въпроси и търсене и при всяка друга ситуация щеше да го направи, но това бе шпионина на вещицата. Не трябваше да се разбира, че той или Лизи имаха нещо общо с трупа, иначе и за двамата всичко щеше да приключи. Малкото време, което беше спечелил за подготовка на нападението, щеше да се изпари и в най-добрия случай Сам щеше да завърши в подземието и без тяло. В най-лошия – Лизи щеше да е мъртва, и то от неговата ръка. Изтика картината, която за миг го смрази, и се размърда. Нямаше да остави и следа от нея, Чарли или Ка‘Раим. Приклекна до трупа на жената и с няколко бързи движения разкъса и разряза дрехите й, като нарочно поряза и тялото й на места. След това хвана и разроши косата й и взе ръцете й, карайки я да забие нокти в земята, сякаш се беше опитвала да рови и да се измъкне. Ако имаше само няколко минути повече, можеше да свърши и още по-добра работа, но накрая просто я преджоби, взимайки късият й меч и няколкото ножа, които намери, както и всичките й бижута, като тези от ушите просто откъсна. Огледа я и след кратък разимисъл се постара никой повече да не разпознае лицето й. Така остави отпуснатата рошава, раздърпана и обрана купчина на земята, за да бъде намерена от стражите, които вече се чуваха от началото на пряката. С един последен поглед натам, Сам скочи и се покатери безшумно по стената.

 

 

 

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay

» next part...

© Лесли All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??