В пустошта звездите бяха по-ярки, отколкото Елизабет някога бе предполагала, че могат да бъдат. Можеше да ги види всичките – стотици хиляди малки огънчета, изплували от мрака на нощното небе, правещи компания на лунния сърп. В града никога не ги бе виждала такива. Рядко бе изпитвала и подобна тишина и спокойствие – единствено когато първият сняг за зимата натрупваше през нощта и сякаш поглъщаше всички звуци. И тук понякога ставаше толкова тихо, че Лизи можеше да чуе ударите на собственото си сърце. Друг път нощта бе изпълвана с шепоти и тя не можеше да определи дали идваха от вятъра, който раздвижваше пясъка, или от чудовищата, пъплещи наоколо. Някои бяха фантоми и и те, като звездите, бяха безброй и пак като тях блестяха с онази призрачна светлина, която се носеше зад гротескните им фигури като шлейф. Но някои бяха нещо… друго. По-едри. По-жилести. По-опасни.
Стрелкаха се постоянно покрай нея, докато Елизабет, загърната в наметалото си, вървеше в нощта през пясъчната пустош. Не по-вис ...