Беше тъмно, но светлината от коридора бе достатъчна, за да й позволи да види, че е най-обикновена стая. Имаше прозорец право срещу нея, малка маса точно под него, легло в единия край и скрин в другия. Но най-важното от всичко бе, че нямаше хора вътре.
Лизи веднага посегна към стъклото, скрито в колана й, но се принуди да спре, когато страшникът каза някаква дума на непознат език и атешите, закачени на стойки на стените, светнаха. По дяволите, помисли си и отпусна ръка до тялото си. Въпреки това Калахан пак я погледна с подозрение.
– Какво? – сопна му се. – Ти ме завличаш в празна стая, не аз – теб.
– Ти си сянка, Елизабет – каза й Калахан, след като затвори вратата зад гърба си.
Това пък какво трябваше да значи? Че щом е сянка, не я вижда като жена? Или че ако не го предизвиква, няма нужда да се безпокои, че ще я убие?
– Не съм чудовище – каза му през зъби и най-накрая отскубна ръката си от неговата.
Съмняваше се, че щеше да успее, ако страшникът не бе спокоен, че няма как да му избяга в заключената стая. Чакаше го голяма изненада. Измарширува четирите крачки до прозореца, преструвайки се на твърде ядосана, за да е близо до него. Хич не й беше трудно.
– Къде са другите? – попита го след малко, без да се обръща към него.
Бе трудно да различи нещо в мрака отвън, докато бе в светлата стая, но беше доста сигурна, че конюшнята е само на няколко метра встрани.
– Идват – отвърна лаконично Калахан.
Сега вече Лизи се обърна към него, опирайки се на масата. Той не бе мръднал от мястото си при вратата.
– И тогава? – попита го.
– Ще видим – каза и се подпря на стената до вратата.
Елизабет потърка лицето си с ръка уморено.
– Аз не съм сянка – каза му накрая. – Това, че два пъти инцидентно съм направила някаква магия, не ме прави сянка, Калахан.
– Ти си сянка, Елизабет – повтори й невъзмутимо мъжа. – Самият факт, че виждаш фантомите, го потвърждава.
– Ти също виждаш фантомите – изтъкна му тя.
– Само защото имам това – каза й и повдигна меча си, където на дръжката му стоеше малка, черна перла.
Погледът й остана прикован в нея, докато той не прибра обратно оръжието си. Пръстите й потрепнаха, но Лизи се спря, преди да бръкна в джоба си. Перлата беше същата като онези, които открадна от сандъка в мазето на призрачната къща. Същата като онези, които бяха единственото, което оставаше след смъртта на мора. Беше дала една от тях на Меридит.
– Перлите не те предпазват от нечистите? – попита го, стараейки се да звучи по-скоро любопитна и да не издава как изведнъж дланите й се бяха изпотили.
– Само ти позволяват да ги виждаш.
Елизабет се почувства ужасно гузна. Горката Меридит. Лично тя би предпочела да вижда чудовищата, за да може да се пази от тях, но не знаеше дали Чапман би погледнала на нещата така. Трябваше да намери начин да й изпрати писмо, за да й каже.
– Никой човек не може да вижда фантомите без това – продължи страшникът. – А и никой фантом не би избягал от човек, но бягат от теб.
– Това не е вярно – каза разпалено тя. Или поне не съвсем. Буболечките, които Франк й носеше, определено много искаха да се махнат от нея. Както и онези фантоми в мазето на страшниците, но нямаше нужда той да знае за тези неща. – С родителите ми бяхме на почивка и се запознахме с едно семейство. На бащата беше… закачен фантом. Ако бягаха от мен, и той щеше да избяга, но не го стори. Малко след като си тръгнахме, разбрахме, че мъжът дори е убил съпругата и дъщеря си.
– Но вероятно си страняла от него и е убил семейството едва след като си се махнала – изтъкна й Финиан.
Елизабет нямаше как да оспори това.
– Добре… – промърмори. – Дори и да си прав и аз да съм сянка…
– Прав съм.
– Това не е толкова лошо, нали?
– Напротив – отсече Финиан.
Точно тогава на вратата се почука. Страшникът отвори и младо момиче, може би с година-две по-възрастно от Елизабет, се опита да влезе в стаята, за да остави поднос с храна. Калахан обаче не й позволи, взимайки вечерята им от ръцете й и затваряйки вратата бързо. Погледът, с който стрелна Лизи, й даде да разбере, че всичко това е заради нея.
– Нямаше да й направя нищо – каза девойката и се отмести настрани, за да му позволи да остави таблата на масата.
– Ти си сянка, Елизабет – повтори за стотен път той с такова търпение, че й дойде да го халоса с нещо. Когато си отвори устата да възрази също за стотен път обаче, той я прекъсна: – Дори и да не ти харесва, това са фактите и не можеш да ги промениш. Погледни навън, през прозореца.
– Какво да гледам? – попита го сприхаво, но се подчини. – Няма нищо там.
– Именно – каза Финиан и застана до нея. – Градът е пълен с фантоми, но покрай този хан няма нито един. Защото ти си тук, Елизабет.
Тя поклати глава, но дори докато го правеше, в далечината, в уличките под тяхната, забеляза светлини, твърде бледи, за да бъдат атеши.
– Виждаш ги, нали? – попита я тихо. – Виждаш ги как се движат? Залели са целия град, но тук няма нито един. По пътя до тук нямаше нито един.
И в пустинята бяха странели от нея. Дори онези чудовища, които я преследваха, така и не се престрашиха да я доближат, колкото и слаба да беше.
– И знаеш ли защо бягат от теб, Елизабет? – продължи Финиан все така тихо. – Защото фантомите разпознават хищниците, които ги ловуват.
Тя се обърна към него объркано.
– Хищници? Никого не съм ловувала…
– Но си се хранила.
Тя преглътна.
– Моля?
– Помня в какво състояние те заварихме, когато те измъкнахме от екзекуцията – каза й и с поглед я обходи от главата до петите. – Сега обаче си добре. Нямаш рани, нямаш синини, не ходиш превита заради ребрата. Има само едно логично обяснение за подобно чудо, Елизабет. Хранила си се с фантоми. Само сенките се хранят с фантоми.
Елизабет усети как пребледнява. Отвори уста, за да каже нещо, но излезе единствено задавен звук. Не беше сянка. Не беше отговорна за всички загинали на бала! Не беше чудовище! Не беше!
– Не беше нарочно! Един мъж…
Почукване по стъклото на прозореца накара и двамата да подскочат. Просто така сабята на страшника се озова в ръката му.
– Чакай! – каза му Елизабет и пристъпи към стъклото. От външната му страна, толкова черен, колкото и нощта, чакаше гарван с едничко бяло перо отстрани на гърдите. – Това е просто Франк.
– Няма да го пускаш вътре.
Беше заповед. Девойката се пресегна и отвори прозореца.
– Тук не са позволени животни, Елизабет – каза раздразнено Финиан, докато се навеждаше, за да избегне птицата. – Особено диви животни!
– Спокойно – каза му тя и го погледна право в очите. – Той цвъка само върху онези, които го ядосват.
При това Франк направи кръгче над страшника, изграчи заканително и най-накрая кацна върху рамото на Лизи. Финиан въобще не изглеждаше очарован. Изсумтя нещо под нос, затвори прозореца по-силно, отколкото бе необходимо и издърпа единствения стол.
– Сядай и яж, Елизабет – нареди й нервно.
Тя не се подчини веднага. Апетитът й се бе изпарил по време на разговора им, а желанието да му прави на пук беше почти непреодолимо, но не беше яла от дни. Освен фантомите. За момент й се повдигна, и то не само от спомена, но успя да се овладее. Погледна към подноса с храната. Дори не знаеше каква е ярко оранжевата каша, но миришеше страхотно и от нея все още се надигаше пара. Имаше чувството, че последно е яла топла храна преди цял един живот.
Погледна Финиан. Не искаше да мисли за всичко, което й бе казал сега. Щеше да има достатъчно време по-късно. Или може би пък не, кой знае?
Седна на стола, взе дървената лъжица и започна да се храни.