Елизабет не усети почти нищо от вкуса на вечерята си. Дори не можа да изяде всичко – не само й присядаше, но и стомахът й се бе свил от гладуването през последните седмици. Въпреки това се почувства по-добре. Поне физически. Точно в момента обаче не искаше да се чувства добре. В главата й не спираше да се върти числото сто и десет – всички, които й казваха, че бяха загинали заради нея.
Искаше просто да си легне, да заспи и никога повече да не се събуди. Финиан обаче имаше намерение да й попречи и на това. В стаята имаше само едно легло, върху което бе оставил сака с нещата си, а страшникът отказваше да си намери друга стая, в която да спи. Не искаше да я изпуска от поглед, защото според него беше заплаха. Щом й го каза, Елизабет осъзна, че не е чак толкова затънала в мрачните си мисли, че да не му се ядоса. Това я накара да се почувства дори по-гузна, но така и не й попречи да застане до леглото, да задържи погледа му със своя и да пусне демонстративно на земята багажа му. Сакът беше т ...