НЕДОИЗЖИВЯНА СРЕЩА

Независимо че седалището на DLM  беше в Регенсбург, пътувах много често до Пасау, особено през първите години, когато новият, отговарящ на всички съвременни изисквания РО–РО   терминал още не беше построен и ползвахме временен пристан.

Така в началото на осемдесетте години на миналия век по река Дунав, между Пасау и Видин започнаха първите в света международни РО–РО превози по река. Но това е друга тема. Само ще добавя, че основната заслуга както за идеята, така и за реализирането на този вид превози е българска. Няма да споменавам конкретни имена, защото след толкова години мога и да пропусна някого и съвсем незаслужено да го обидя. Това, по което си приличаха беше, че бяха топ специалисти, които знаят, могат, искат и правят. Терминалът в Пасау работи с пълна сила и сега

Пасау е известен и като „Градът на трите реки”, защото през града минава река Дунав, а при долния му край в  нея се вливат, почти една срещу друга, реките Ин и Илц. Градът е много стар, с над двехилядна и то много интересна  история. Прекрасен град, чийто център се състои от много стари, построени преди векове дебелостенни каменни сгради, които заедно с тесните  калдъръмени улици в централната част, му придават особен чар. По всяко време, особено през лятото, градът гъмжи от туристи от всякакви националности.

Там се намира и прочутата катедрала “Свети Стефан”, която се счита за “майка” на виенската “Свети Стефан”. Нейният орган е най-големият в света, а акустиката е фантастична. Огромно удоволствие е да се присъства на службите в катедралата, най-вече да се слушат изпълненията на орган. Спомням си как веднъж с жена ми и детето влязохме в катедралата по време на меса (католическа служба). Щом чу органа, синът ни, който тогава беше само на три годинки,  застина като статуя и не мръдна, докато органът не замлъкна. Когато изпълнението свърши, той силно се разплака и само викаше “Още, искам още. Искам пак да свили.” (още не можеше да казва “р”).

Разстоянието Регенсбург- Пассау е 130 км. и когато не бързах, пътувах по нормалните пътища, минавайки през кокетни и изключително чисти и подредени градчета и села, а за нивите им не ми достигат думи.

Ако трябваше да стигна по-бързо, пътувах по аутобана и в тези случаи не беше проблем да стигна до терминала даже и за 45 минути. По аутобаните нямаше, освен при особени случаи, ограничения на скоростта. Когато питаха сина ни, докато беше малък, коя е  любимата му скорост, той веднага отговаряше:

“Двеста и тлийси, двеста и четилси километъла.”

ДЛМ се ползваше с голям авторитет пред местните власти и имаше защо. Бяха направени значителни инвестиции, създадоха се нови работни места, шофьори и моряци пазаруваха от града, купувахме резервни части и гуми от местните магазини, при сериозни ремонти използвахме услугите на техните сервизи, зареждахме корабите с хранителни продукти и консумативи, при нужда ползвахме медицински услуги, командированите българи и намиращите се в Пасау шофьори спяха в градските хотели и т.н.

Затова и се познавах много добре с местните първенци от общината, полицията, пресата, хотелиерите, болницата, големите сервизи, доставчици, с някои от които и досега сме добри приятели. Имах пълната им подкрепа.

Предстоеше товаренето на един тифладер с товар 180 тона на катамарана „Хан Аспарух”, поради което бях в Пассау още от сутринта. Вече бяхме товарили най-различни извън габаритни и/или тежки товари, но те обикновено бяха в рамките на 50 – 100 тона.

Във връзка с това бяхме поканили представители от корабостроителния завод в Дегендорф, който построи катамараните “Хан Аспарух” и “Хан Тервел”, наши клиенти, спедитори, хора от пристанищните власти и водната полиция, разбира се, много  журналисти и хора от телевизията. Не липсваха и множество сеирджии.

Проверихме още веднъж всичко и започнахме товаренето. Операцията мина перфектно и то за значително по-кратко време, отколкото бяхме планирали.

Естествено, по случай успешното товарене на тифладера, имаше богата почерпка. Иначе не може и да бъде. За сметка на това, на другия ден във вестниците излязоха нови суперлативи за нашата Ро-Ро дейност, придружени с множество интервюта, репортажи и снимков материал. По телевизията също имаше подробен репортаж.

Фиестата по случай успешното товарене вече приключваше, когато при мен дойде  шефът на водната полиция Вили Пасбергер, с когото вече бяхме станали добри приятели.

“Е, аз тръгвам. Поздравявам те за отличната организация. Всичко мина превъзходно, в което всъщност не се и съмнявах.”

“Благодаря ти за думите, но защо не останеш още малко?”, попитах аз.

“Бих останал с удоволствие, но имам уговорена среща  с австрийските колеги, които ти също добре познаваш.”

“Разбирам те. Дългът преди всичко!”, реших да се пошегувам.

“Така е. Разбираш го, защото това се отнася с пълна сила и за теб. Впрочем защо не дойдеш с мен да се поразходиш малко?”, попита той.

Наистина всичко беше минало перфектно, вече нямах някаква спешна работа и затова веднага приех поканата. На несвършващите се въпроси на журналистите оставих да отговаря Васко Василевски – той и без това  умееше тези работи.

Тръгнахме с моята кола към понтона до носа между Дунав и Ин, където  чакаше полицейският катер. На площадчето до хотела, пред който се намираше понтонът, паркирахме колата, качихме се на катера и тръгнахме. Вили се обади на австрийците и ги попита дали имат нещо против да го придружа на срещата. Те не само се съгласиха, но дори настояха да отида. Разбира се, не бях тръгнал с голи ръце, а с подходящи за близки приятели сувенири и подаръци.

Всичко вървеше нормално и ние вече приближавахме шлюза “Йоханщайн”, където трябваше да  се срещнем с австрийците, когато един от полицаите дойде разтревожен при нас и каза, че по радиостанцията са съобщили, че някаква кола е паднала в реката до понтона, от който бяхме тръгнали с катера.

“Имало ли е хора в колата?”, попита Вили.

“Не знам, но по всяка вероятност не е имало.”, отговори полицаят.

“Дано да е така. Свържи се веднага с австрийските колеги и им съобщи, че имаме произшествие и няма да можем да отидем на срещата. Съобщи по радиостанцията в офиса спешно да се осигурят водолази, подходящ автокран, аварийна кола,  за всеки случай линейка и да се спре движението в този участък до изваждането на колата!”, нареди Вили на полицая, рязко зави в обратна посока и с максимална скорост се отправи към мястото, където беше паднала колата.

Когато пристигнахме, на брега вече се бе събрала тълпа, която оживено коментираше случилото се. При слизането от катера ни посрещна един полицай, който ни информира за станалото. Каза, че колата била “Мерцедес” кабрио, но била с контролни номера от Нюрнберг. Според очевидци, в колата не е имало хора. В момента се издирвал собственикът на колата.

“Веднага да се провери сред гостите на близкия хотел. Навярно е на някой от тях.”, резонно отбеляза Вили.

“Вече има наши колеги в хотела, които проверяват тази версия.”, докладва полицаят.

 Линейката вече беше на площадчето пред хотела, а скоро пристигнаха и трима леководолази, които веднага след дадените им от Вили инструкции, сложиха  костюмите си и се потопиха във водата.

От самия автомобил в реката все още нямаше и следа. В това време от хотела излезе една много красива млада жена. Тя беше силно разтревожена и доста разчорлена.

“Колата ми! Къде ми е колата?”, викаше тя ужасена.

“Ваше ли е кабриото?”, попита я Вили.

“Да, да. Но къде е то?”, продължаваше да пита тя.

“Колата ви е в реката.”

“Как в реката, аз я оставих ето тук  на това место до този “Сенатор?”.

“Така беше. Даже и ние я видяхме преди известно време, но както виждате, вече я няма. Значи в нея не е имало хора?”, каза Вили.

“Разбира се, че не е имало, но какво ще стане сега?”, едва промълви жената.

“Успокойте се. Всичко е под контрол. Водолазите вече са в реката, а ето и кранът пристига. Ще я намерим и ще я извадим.”, информира я Вили.

“О, Господи. Свършено е с мен.”, по-скоро на себе си тихо каза тя.

В това време видях как един млад мъж излезе от хотела, качи се в новото “БМВ”, паркирано от другата страна на „Сенатора” и... изчезна.

“Да оставим нашите хора да намерят и извадят колата ви, а през това време ви моля да дойдете с мен в хотела да си поговорим.”, каза Вили.

“Но вие ще ме разпитвате ли?”, още по-разстроена попита жената.

“Сама разбирате, че това е неизбежно. По-скоро един рутинен разговор. Няма защо да се безпокоите от него.”, опита се да я успокои Вили.

“Де да беше така. Точно на мен ли трябваше да се случи това и то точно сега?”, отново, по-скоро на себе си, промълви тя.

“Надявам се скоро да извадим колата ви и то в добро състояние. Сега ви моля да дойдете с нас във фоайето на хотела.”, каза Вили, след което се обърна към мен с леко намигане:

“Колега, мисля, че не си против да не ходим до управлението?

Естествено, нямах нищо против, още повече, че вече имах предчувствието, че при този случай има нещо заплетено.

Седнахме във фоайето на хотела и Вили се обърна съм дамата:

“Сега ще Ви помоля спокойно да ми обясните каквото знаете.”

“Нищо конкретно не мога да ви кажа. Паркирах колата и след това влязох в хотела.”

“Вие гост ли сте на този хотел?”

Жената силно се смути и почервеня като божур, но не каза и дума, нещо, което накара Вили да повтори въпроса си.

“Не, не съм гост на хотела. Просто исках да питам нещо.”

“Какво точно?”

Жената не издържа, разплака се и едва чуто промълви:

“Как можа да се случи всичко това?”

“Моля ви да се успокоите. Важното е, че вие сте жива и здрава, а и никой друг не е пострадал. Колата скоро ще бъде извадена. Нали е застрахована, всички разходи ще бъдат поети от застрахователя.”

“Така е. Но въпросът не е свързан нито с колата, още по-малко с разходите, а с нещо много по-неприятно.”

“Вие омъжена ли сте?”

“За съжаление, да.”, с мъка отговори тя и се разплака.

“Госпожо, явно има неща, които вие, по неизвестни все още причини, премълчавате. Искам да ви посъветвам да ни кажете цялата истина. Повярвайте ми, това е във ваш интерес.”, доста строго каза Вили.

“Може ли да си поръчам едно кафе?”

“Веднага! Вили, ти ще пиеш ли кафе?, намеси се и „колегата”.

“Благодаря ти, с удоволствие.”

Веднага отидох на барчето,  поръчах три кафета и минерална вода и се върнах при двамата. Жената избърса сълзите си и пооправи косата си. През това време барманът донесе кафетата и се засуети около масата, но разбрал „правилно”  погледа на Вили ( беше с униформа), веднага  отиде зад плота.

Пийнахме от кафетата и Вили продължи:

“Сега спокойно обяснете подробно как точно стоят нещата.”

Хубавицата приглади още веднъж косите си и след кратко колебание на пресекулки ни разказа нещо, което ни сащиса.

Оказа се, че имала среща в хотела със своя приятел. Понеже вече била доста закъсняла вследствие на задръстеното движение, а и трудно намерила хотела, тя паркирала колата си и веднага влязла в хотела, по-точно в стаята, където я чакал нейният приятел. След време някой почукал на вратата и попитал дали кабриото не е на мъжа, гост на хотела.

“Защо? Какво е станало?”, попитал нейният приятел.

“Защото падна в реката.”, гласял късият отговор.

“Останалото вече го знаете.”, през сълзи каза красавицата.

Ние се спогледахме с Вили и едва не се разсмяхме. Всичко вече беше ясно. Явно, желанието й да падне в прегръдките на любимия мъж е било толкова силно, че жената е забравила да дръпне ръчната спирачка и поради наклона, макар и незначителен, кабриото постепенно е потеглило и е цопнало в реката.

“Сега какво ще стане? Ще информирате ли мъжа ми?”, плачейки, попита тя.

“Ако колата се води на негово име, при всички случаи. Това  без друго ще направи и застрахователят. Иначе не е задължително.”

“Не, колата е на мое име. Но ако мъжът ми разбере, с мен е свършено. А и пресата сигурно ще съобщи за случая. Остава да се надявам, че това няма да стигне до Нюрнберг.”

“Това не мога да ви гарантирам. Що се отнася до нас, вашите любовни срещи не ни засягат. Вашият приятел, доколкото видях, вече  напусна хотела. Както и сама се досещате, установяването на неговата самоличност не е никакъв проблем, още повече, че са записани номерата на всички коли, които са били паркирани на площадчето веднага след падането на кабриото в реката. Затова ще ви помоля да съкратим процедурата и  вие да ни дадете неговите данни, които ще са необходими за протокола.”, реши да я “успокои” Вили.

“А този протокол по пощата ли ще го изпратите? И толкова ли е необходимо да се споменава и неговото име?”

“Не, протокола ще изготвим още сега и вие можете да го дадете на застрахователя още днес. А що се отнася до споменаването на името на приятеля ви...”

“А може би това да не е толкова наложително. Какво ще кажеш, колега?”, опитах се да помогна на красавицата.

“Така е. За всеки случай ще трябва да установим неговата самоличност, а в самия протокол може и да не го споменаваме... засега”, великодушно се съгласи Вили.

“Да, да. Така ще е най-добре. А дълго ли ще трае съставянето на протокола?”

“Едва ли, още повече аз съм сигурен, че вие активно ще ни съдействате. А на мъжа ви може и да не се обадим. Как мислиш, колега?”, на свой ред се обърна  Вили към мен и дискретно ми удари едно око.

“Редно е да го информираме, защото иначе може да имаме неприятности, но...”

“Но най-добре би било да не го правите, иначе съм загубена.”, довърши мисълта ми младата жена.

“Е, щом е така, ще поемем риска и няма да се обаждаме. Бъдете сигурни, че ако мъжът ви разбере, то няма да бъде от нас.”, заключи Вили.

“Много ви благодаря, че поне това ще ми спестите.”, посъвзе се тази палавница.

В това време влезе един от полицаите и съобщи, че колата е намерена под понтона и вече е започнала операцията по изваждането й.

Излязохме вън в момента, когато автокранът беше започнал да изважда потъналия в реката автомобил. По кабриото нямаше видими повреди, само дето беше пълно с вода. Когато вече беше на брега, отвориха вратите, дори леко го наклониха, за да може водата в него да  изтече по-бързо. След това го натовариха на аварийния автомобил и го откараха в сервиза на “Мерцедес”. Ние с Вили, заедно с неуспялата да вкуси докрай сладостта на тъй очакваната среща дама, също тръгнахме за сервиза.

В момента, когато слизахме от колата, пристигна и собственикът на сервиза. Щом излезе от колата веднага дойде при нас.

“Радвам се да ви видя двамата с Вили. Заповядайте в офиса. Докато си изпием кафето, ще ми кажете с какво мога да съм ви полезен.”

“Благодарим много за поканата, г-н Паул, но в момента сме притеснени с времето и сме тук по друг повод. Автомобилът, който свалят от аварийната кола, току-що беше изваден от Дунав. Молбата на тази красива дама е вашите специалисти да направят необходимото за  спешното му привеждане в ред. А на нас ще ни трябва една стая с компютър и принтер, или само пишеща машина за да напишем неизбежния в подобни случаи протокол.”, отговори Вили.

“Няма проблем. Веднага ще дам съответните разпореждания. Тогава  кафето ще изпием след един хубав обяд в някой от следващите дни в ресторанта отсреща, който и двамата познавате много добре. Естествено младата дама също е поканена.”, каза Паул и с неподправено удоволствие я погледна

“Благодарим за съдействието. С удоволствие ще се възползваме от поканата, но за съжаление без присъствието на тази прекрасна дама, която  днес заминава и едва ли ще има възможност да ни посети в близките дни.”, реагира веднага Вили.

“Жалко”, каза по-скоро на себе си Паул и отиде да се разпореди.

След малко дойде едно момиче и ни заведе в офиса, настани ни в една стая със всичко необходимо. Донесе чаши, кана кафе, млеко и захар. Каза, че ако желаем още нещо, тя е в съседната стая и излезе.

Вили започна изготвянето на необходимия за такива случаи протокол. Когато го завърши, даде две копия на жената да ги прочете и да ги подпише с думите:

„Единият екземпляр е за вас. На кого, кога и защо ще го показвате решавате вие.”

„Благодаря ви, това означава много за мен.”,отговори тя, а аз, навярно от бездействието в което бях изпаднал, побързах да свържа казаното с разсъжденията на философа Йори и едва не се разсмях.

Тя прочете протокола, след което без колебание подписа двата екземпляра и ги подаде на Вили. След като ги подписа, той  извади от чантичката си  вездесъщия печат, подпечати ги и с неочакван за един полицай изискан жест ѝ върна един от екземплярите.

“Е, това беше. Ще ви стискаме палци. Дано всичко се размине без усложнения.”, обърна се Вили към собственичката на кабриото, която вече беше станала по-спокойна, но и още по-хубава.

“Няма да забравя това, което направихте за мен.”, искрено отговори тя и ни подаде ръка.

В това време дойде и инженерът и каза, че по кабриото няма  сериозни повреди и че след два часа ще бъде напълно готово.

„Чудесно! Благодаря ви много.”, каза младата дама, а когато той излезе  попита:

„Мога ли да ви помоля за нещо?”

„Разбира се.”, отговорихме хорово двамата.

„Възможно ли е аз лично да платя разходите по привеждането на колата в ред, без да се уведомява моя застраховател?”

„Не е много редно да се бъркаме в тези неща, но мисля, че може да ви помогнем.”, отговори Вили и веднага излезе. Върна се след няколко минути и още от вратата рапортува, че въпросът е уреден. След това добави:

„Дори г-н Паул нареди да ви се направи 50% намаление.”

Зарадвана от тези хубави новини, особено първата, дамата ни дари с една толкова ослепителна усмивка, че ние с Вили замалко щяхме да решим, че е наложително да изпием още по едно кафе с тази наистина очарователна, макар и „палава” млада жена. Така или иначе, но не се поддадохме на тези, неизвестно откъде и защо появили се „алтернативи” , сбогувахме се и ние с Вили излязохме от стаята. Вече по пътя избухнахме в бурен смях.

Естествено, на следващия ден в “Пасауер Ноепресе”, излезе съобщение за падналото в Дунав кабрио, но без имена и шикарни подробности.

След време Вили ми каза, че потърпевшата му се обадила. Не за друга, а  просто за да благодари още веднъж, че не “сме” уведомили мъжа й за станалото и че всичко се разминало. Все пак късметът й беше проработил.

Попитах го как му се е обадила -  по телефона или лично и дали няма да дойде пак в Пасау, но той се усмихна, без да ми отговори. Полицейска му работа!