Хубаво е човек да се разтоварва и да си споделя, обаче нека бъдем честни, на кой му се четат банални мелодрами, напудрени и издокарани като малолетни пред входа на нощна дискотека? Или може би сме искрени фенове на гениални любовни рими и символика от рода на „моето сърце – твоето дупе” и тем подобни?
Най-любими са ми псевдо-самоубийците: решават, че първата им любов ще е и последната и съответно изливат цялата си болка и унижение върху хартия, не осъзнавайки, че милиарди преди тях са правили точни същото. Няма лошо. Те се чувстват оригинални, ние ги четем, колкото да сравним дали са по-големи нещастници от самите нас. Всички печелят. Дори и Питър Пан, който тайно вдига самолета, четейки любовните им изповеди. Дори и Милдрид, старата мома , която всъщност си е повярвала, че е изпуснала „единствения” влак, а и светът й е повярвал, защото се е разпуснала. Дори и родителите, защото са радостни, че малкото им протеже пише нещо, вместо да ходи да „лудее” на пейката в парка.
Дори и пъпчивия ...