На момчето, което ме научи да обичам,
дълбоко, истинно...
На Миро...
   

    Валеше. Беше тъмно. Дъжводните капки удряха безпощадно лицето ми и се сливаха с дъжда в очите ми. Сълзите капеха една подир друга и аз бях неспособна да ги спра. Гърдите ми се пълнеха режещо студения въздух и се задушавах, не само от свитото си гърло, но и от болката, която ме раздираше цялата. Той си отиваше. Виждах мътната му фигура през пороя и ми се щеше да тичам, да го стигна, да го прегърна и да му кажа колко го обичам. Но краката сякаш бяха вкочанени, ръцете- безсилно отпуснти, а устните- стиснати упорито.Не видя сълзите ми, защото небето плачеше заедно с мен, но и да не беше така, той вече отдавна беше поел по своя път. Аз не можех и не исках да го спирам. Стоях там, премръзнала, жадуваща, чакаща. Исках да се притисна до горещото му тяло и пак да се влее в мен онзи прилив на жизненост, да се стопля и да остана завинаги така, сгушена сред огнените погледи и треперещи устни. Не можех. А как го желаех.
     После вече нямаше значение. Дните се нижеха един подир друг. Аз все вървях по стъпките му, а той упорито се криеше. Всеки път като го зърнех, ми идеше да му се метна на врата и всеки път го правех. Нямах сили да устоя на порива да го обгърна, да те докосна. Той не позволяваше. Дръпваше се леко и внимателно, за да не ме нарани още. Има ли накъде повече? Сърцето ми кървеше. Малки капчици се отцеждаха от него и падаха на пода, в краката му. Бях му дала всичко, всичко, което имах, бях направила венец от мечти и надежди и го бях положила в нозете му. Но той така и не разбра. Наранявах се ден след ден с надеждата, че "най- хубавото се добива само с цената на голяма болка". Може и да съм мазохистка. Само мисълта за него ме поддържаше жива в тъмните, изпълнени с отминала страст нощи. Само той успяваше да влее мъничко жива вода в изстиналите ми жили.
     Неустоим? Може би. Единствен? Да, определено. Не е красив, не е дори симпатичен, но за мене е идеален. Как е създал някой бог такова съвършенство? Как?...
     Времето минаваше неумолимо и непредсказуемо. Пак бях на онова място. Пак го търсех сред дъждовните капки, но знаех, че няма да дойде. Копнежът се засилваше с всяка минута, любовта- с всяка секунда. Протягах уморено ръце, но те срещаха само тъмнината. Ето, там някъде се вижда тялото му, размазано, но неговото. Спря при мен и ме погледна, както само той може. Сърцето ми крещеше "Останиииии!", а устата се усмихваше тъжно и замечтано. И пак си отиде. Аз стоях под бурята, която сама бях родила и го чаках да се върне...