19 dic 2006, 21:02

Неустоим 

  Prosa
1032 0 4
2 мин за четене

На момчето, което ме научи да обичам,
дълбоко, истинно...
На Миро...
   

    Валеше. Беше тъмно. Дъжводните капки удряха безпощадно лицето ми и се сливаха с дъжда в очите ми. Сълзите капеха една подир друга и аз бях неспособна да ги спра. Гърдите ми се пълнеха режещо студения въздух и се задушавах, не само от свитото си гърло, но и от болката, която ме раздираше цялата. Той си отиваше. Виждах мътната му фигура през пороя и ми се щеше да тичам, да го стигна, да го прегърна и да му кажа колко го обичам. Но краката сякаш бяха вкочанени, ръцете- безсилно отпуснти, а устните- стиснати упорито.Не видя сълзите ми, защото небето плачеше заедно с мен, но и да не беше така, той вече отдавна беше поел по своя път. Аз не можех и не исках да го спирам. Стоях там, премръзнала, жадуваща, чакаща. Исках да се притисна до горещото му тяло и пак да се влее в мен онзи прилив на жизненост, да се стопля и да остана завинаги така, сгушена сред огнените погледи и треперещи устни. Не можех. А как го желаех.
     После вече нямаше значение. Дните се нижеха един подир друг. Аз все вървях по стъпките му, а той упорито се криеше. Всеки път като го зърнех, ми идеше да му се метна на врата и всеки път го правех. Нямах сили да устоя на порива да го обгърна, да те докосна. Той не позволяваше. Дръпваше се леко и внимателно, за да не ме нарани още. Има ли накъде повече? Сърцето ми кървеше. Малки капчици се отцеждаха от него и падаха на пода, в краката му. Бях му дала всичко, всичко, което имах, бях направила венец от мечти и надежди и го бях положила в нозете му. Но той така и не разбра. Наранявах се ден след ден с надеждата, че "най- хубавото се добива само с цената на голяма болка". Може и да съм мазохистка. Само мисълта за него ме поддържаше жива в тъмните, изпълнени с отминала страст нощи. Само той успяваше да влее мъничко жива вода в изстиналите ми жили.
     Неустоим? Може би. Единствен? Да, определено. Не е красив, не е дори симпатичен, но за мене е идеален. Как е създал някой бог такова съвършенство? Как?...
     Времето минаваше неумолимо и непредсказуемо. Пак бях на онова място. Пак го търсех сред дъждовните капки, но знаех, че няма да дойде. Копнежът се засилваше с всяка минута, любовта- с всяка секунда. Протягах уморено ръце, но те срещаха само тъмнината. Ето, там някъде се вижда тялото му, размазано, но неговото. Спря при мен и ме погледна, както само той може. Сърцето ми крещеше "Останиииии!", а устата се усмихваше тъжно и замечтано. И пак си отиде. Аз стоях под бурята, която сама бях родила и го чаках да се върне...

© Метафора Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Изключително вълнуващ текст в който си успяла да пресъздадеш болката он несподелената любов!Поздравления!
  • Ха, сега си ми паднала да те изкритикувам! Ако не спреш да пишеш за оня дето не ща даже да му казвам името, ще има бой! Иначе браво, сладко е, обаче...

    Антонийка
  • Подкрепям Галя! Рано или късно, всичко си идва на мястото.
    Специални поздрави за разказа!

    Борислав
  • Със сигурност ще имаш още много "неустоими", но първият си е първи. Остави дъждът да отмие сълзите, остави бурята да отмине и поеми дълбоко въздух. Забелязала ли си колко е чист въздухът след буря?
Propuestas
: ??:??