На мен ли ми се струваше, или тялото ù бе като цигарен дим.
Прозрачно, леко, ефирно. Прозираше светлина през порите, през ръцете. Мислите не се задържаха, а падаха и се чупеха със страшен пукот. Времето спираше в ръцете ù. Не успяваше да съществува животът във вените, в очите ù умираше нищото. Тя се пречупваше на две. А за да бъде тя щастлива, аз лъжех сърцето ù, че е такава.
- Стига с тези глупави въпроси. – ме умоляваше и трепереше, докато палеше поредната цигара.
Спирах да я разпитвам. Понякога спирах и да говоря.
Откога времето се измерва в думи? Исках да извикам. Да чуя отговор, да се разрази спор, да се защитя, да падна, да се почувствам прав или виновен, от нещо, заради нещо.
Мълчах. Шептях. И шепотът дълбаеше бездни във времето. Пускаше корени в сивите ù мисли, а корените умираха от тях.
Тя беше един никотинов образ. Без сърце, без душа, без бъдеще, без разкази, без думи.
Тя беше мен в една друга реалност, паралелна или не на тази, тя беше мен. И някак, по даден начин аз го зна ...