На мен ли ми се струваше, или тялото ù бе като цигарен дим.

Прозрачно, леко, ефирно. Прозираше светлина през порите, през ръцете. Мислите не се задържаха, а падаха и се чупеха със страшен пукот. Времето спираше в ръцете ù. Не успяваше да съществува животът във вените, в очите ù умираше нищото. Тя се пречупваше на две. А за да бъде тя щастлива, аз лъжех сърцето ù, че е такава.

-          Стига с тези глупави въпроси. – ме умоляваше и трепереше, докато палеше поредната цигара.

Спирах да я разпитвам. Понякога спирах и да говоря.

Откога времето се измерва в думи? Исках да извикам. Да чуя отговор, да се разрази спор, да се защитя, да падна, да се почувствам прав или виновен, от нещо, заради нещо.

Мълчах. Шептях. И шепотът дълбаеше бездни във времето. Пускаше корени в сивите ù мисли, а корените умираха от тях.

Тя беше един никотинов образ. Без сърце, без душа, без бъдеще, без разкази, без думи.

Тя беше мен в една друга реалност, паралелна или не на тази, тя беше мен. И някак, по даден начин аз го знаех, усещах го, когато допирахме тела, допирахме и нещо друго… дали това не беше и онази болна душа, нейната и моята? Тя беше мен, но кой би искал да признае, че е нещо толкова сиво и жалко, че е разлагаща се основа, че е нищото на нещата, че умира, а няма кой да го спаси, защото именно не прави нещо друго, а бяга от себе си.

-          Никой не би поискал да ме спаси, нали? - се обърна към мен една вечер и ме попита, преглътнала сълзите. Лежах в тъмната стая, осветена от червена светлина, идваща от прозореца, контролирах дъха си, за да не разбере, че не спя, но по някакъв начин знаех, че знае, докато измисля отговор. А през това време въпросът ù направи няколко кръга във въздуха, изпищя, разби се в пода и изтече между гредите, на които нямаше килим. Нахлу вятър в стаята.

-          Аз бих могъл да те спася, но не знам как.

-          Ти не би го направил и да знаеше.

Познаваше ли ме, или просто така си мислех. До толкова добре ли ме познаваше, че да разшифрова мислите ми и да оформи отговора ми преди още да съм измислил добро оправдание? Или бях толкова прозрачен, че виждаше, че не я обичам вече, не и както преди. Как сега да замаскирам, замажа положението, какво да кажа? Да се обърна или да стана, да отида, да клекна до нейната половина от леглото, да хвана ръцете ù, да ги затопля и целуна, защото те със сигурност ще са студени и да кажа нещо, което би трябвало да бъде мило и отбиващо номера с ти-не-ме-обичаш-но-продължаваш-да-спи-от-лявата-страна-на-леглото. Станах. Крачките бяха безкрайни, а аз се клатушках, като пияница, като корабокрушенец, като ранено псе, което търси подслон. Карах сърцето си да тича към тази жена, а то дори не искаше да помръдне. Как да скриеш това? Наведох се. Хванах ръцете ù, отметнах косата ù, погледнах я в очите и тогава видях онази тъмнина, онази празна тишина, която си играеше с животите на излъгалите се да я познаят, тишината, която докосваше спомените и ги гореше като книгите на Бредбъри, онази празнота, от която най се боях, която мислех, че би я подминала, която не вярвах, че е в нея, че е нейна. Стъписах се. Само едно туптене се чуваше в стаята и то идваше от мен. Целунах я, бавно и страстно, но колко страстно може да целунеш този, който не обичаш?

-          Обичам те. –казах. – Ще те спася.

Лъжех. Лъжех! А в мен струните време се разкъсваха от болка. ’’Защо лъжеш, крещяха те. Защо не сложиш край на цялата илюзия сега. Какво чакаш. Какво търсиш с цялото това разиграване, с тази игра на обичане, накъде вървиш с всички тези лъжи в ръцете си? Какво искаш да постигнеш с целия този цирк, чиито шадраван вече се протрива и дори тя може да види грозните ти лъжи? Себе си ли искаш да спасиш? На неин гръб. Толкова достоен мъж ли си? Такъв ли излезе. Жалко подобие на… на нищо! Лъжеш и спиш до жена, която не обичаш, какво ако тя е без бъдеше, сива, изпаднала, умираща? Не спасяваш себе си по този начин. Чуваш ли? Така не може да се спасиш.’’

-          Ще ме спасиш.

-          Да, ще те спася.

И станах и се отправих към онзи дяволски студен край на леглото, сякаш на светлинни години от нея. Нея. Сега тя да не би да придобиваше лице, форма? Да не би да започвах пак да я желая? Да изпитвам нужда от докосванията ù, от ръцете ù, от тялото, от бедрата, от малкото ù останала човечност. Да не би да желаех топлина? Топлина каквато аз нямах в момента. Да не би… не, не би. Аз просто вървях към края на леглото, където щях да намеря избавлението си поне за малко, където щях да положа жалките си, но с ясна форма лъжи на меко и сигурно място. Където тишината нямаше да е страх от очите ù, страх от лъжите, в които се давах и оплитах. Бях изпълнил дълга си, бях я успокоил, бях и влял поредната дневна доза вяра и сега тя щеше да заспи доволна и щастлива, че всичко е наред, че всичко ще се оправи, че всичко е розово, всичко е възможно, ще се случи, аз съм тук и не бих допуснал самотата да я настигне. А точно аз бях най-черната и омразна самота. И кое всъщност беше розово? Не, не е розово, сиво е, при нея розовото е сиво, никотиново. Легнах, а светът се завъртя над главата ми и ме зашиба сякаш с безкрайната си болка, с вечното си начало. Лъжех нея, но лъжех най-много себе си. Аз бях затворен в тази стая с тази жена, и никоя друга, и чаках времето да изтече през ключалката и да си тръгна, а тя да лежи студена на леглото и да е придобила форма и цвят. Чаках да я видя, защото точно тогава би имало надежда и за мен. Но засега аз лъжех, нея, себе си, светът, времето. Лъжех и от това дъхът ми не спираше, а напротив, все повече и повече се събираше в дробовете ми, ставаше плътен, осезаем, гъст, но никога не ме задавяше.

Бях си продал душата на времето… за още време. Още лъжи, които да изричам, още празнота в очите, когато я гледам, още измислена любов, която да й давам при поредната криза.

И пак пуши, пуши, пуши.

Разпилява бялата си кожа по пода. Подарява косите си на вятъра и плаче за похабената си младост. Казва ми, че имам най-красивите ù моменти, ще имам любовта ù, дните ù, дланите ù, пръстите ù... имам всичко нейно. А аз я гледам и мисля как не искам нищо, абсолютно нищо от това, а само да знам къде искам да бъда в момента. Искам отговор и само с твоята смърт аз мога да се спася, си мисля,  да сложа край на този порочен кръг от измислена, продадена, купена, чужда, фалшива любов. Твоята смърт би ме освободила. Би дала криле на душата ми. Твоята смърт би сложила началото на всичко, на живот който ще бъде инжектиран венозно и ще постави ритъмът на всичко. Всичко! И само ти си пречката, която ме дели от това нова начало.

Ще седя и ще те чакам. Колкото и лъжи още да ми коства всичко това изгубено време.

Чувам музика от другия край на стаята. Някой сякаш свири на пиано, поглеждам, но е празно. Залезът на живота пристига, а ти спиш, моя Никотинова принцесо. Трябва да си тръгнеш, да умреш, за да ме освободиш. Не усещаш ли как отдавна вече сърцето ти не бие в гърдите, как кожата ти пада и изсъхва по пода, как прогнива и прави дупки? Освободи душата си от тялото. Освободи мен от теб.

19/12/2012