част 2. Победител

                                    



От години не съм идвал, какво пък, тя не бърза и не възразява, дори не ме попита защо отбих по страничния път. И ако до сега безпричинно се радваше и смееше, на нещо свое си, трябваше да видите изумлението и възторга в който изпадна, когато пред нас се разстлаха тъмните води на Коритото.Замълчахме и двамата пред загадъчната тайнственост и величие на водоема. Жабешкият хор който ни посрещна в началото затихна, огромна луна и милион звезди надникнаха над нас и осветиха далечни брегове обрасли с папур, топящ очертанията си в нощна мъглица. Отсреща в дъното, невидима оставаше гората, мамеща денем  с прохладата и птичите си  песни. Сега всички спяха притиснати от снагата на нощта. Само бледа фосфоресцираща светлина, бликаща нейде из дълбините озаряваше високите скали от двете му страни, начупваше линиите им и ги правеше да изглеждат като митични задрямали същества, придавайки им загадъчен и малко страховит вид. Езерото, приличащо на жив организъм, неуморно пулсиращ с умерения ритъм на вълните си, отстояващ мястото си в природата, от векове.
Лекият ветрец провиращ се през ждрелото ни накара да се смъкнем долу, в ниското, на любимата ми площадка. Така наричахме с баща ми пет метрова скала вдадена във водата. Беше обрасла с мъх, който още пазеше в себе си част от топлината на слънцето, застлахме одеяло, наметнах й якето си. Безмълвни се сгушихме един в друг, жабите се размърдаха, подеха прекъсната си ария. Нейде, навътре, плавно се показа гърбът на огромен рибок, изви се като дъга, люспите му проблеснаха, застина сякаш за миг, да му се насладим, сетне плавно и без шум се гмурна.
 - Прилича ми на Индонезия. - каза ми и усетих в гласа й жива нотка, събуждаше се след унеса в който бяхме изпаднали.
- Каква Индонезия? – не разбрах, а тя се притисна още по-силно към мен. Дадох си сметка, че на мотора се беше просто допряла до гърба ми, това тук си бе истинско срастване на телата ни.
  И ми заговори с носталгия. Участвала в телевизионно състезание, от утре тръгвало излъчването му. Били на някакъв остров, името му не запомних. Разделени на отбори, двадесетина души, всеки ден някакви гадни изпитания за издръжливост, смелост, ловкост. С две думи – оцеляване при екстремни обстоятелства. Заприлича ми на едно от моята младост – “Силни, смели, сръчни”, но това бе в по-големи размери, със спонсори, телевизионни права - амбициозен проект, в който са вложени много пари. Понеже не гледам телевизия последните двадесетина години, не бях чувал за това предаване, с интерес я слушах. 
  Гласът й достигаше до мен напевен, в началото тих, впоследствие изпълнен с чувства и емоции. Усещах, не виждах израза й, но можех да си го представя. На моменти, когато ми описваше красотите на острова и океана, големите, като мъжки юмрук звезди надвиснали току над главата ти, пълзящите гадини, змии и паяци, висящите лиани и кокосови орехи, колкото нашенски тикви - романтично замечтан. На моменти, когато племето й се разцепило на групички и започнали явна вражда помежду си – гневен. Защото залогът бил сто хиляди долара за победителя, а сто хиляди са си… сто хиляди. И как тя, дребната, слабата, невзрачно - грозничка селянка от провинциално градче, надиграла по всички показатели надутите столичанки. 
 - Дори – разпалено ми се сопна – когато в последния заснет епизод, в който по сценарий трябваше задължително да има любовна сцена – заради рейтинга, дори това направих!
 И замълча. Вятърът, който до сега подслушваше мълчаливо, подсвирна с уста: “Фюй-й-й” и се спусна над водите, да им разкаже. После щеше да се увие около задремалите скали – да им шепне докато ги събуди, жабите щяха да научат от вълните, папурът от жабите, оттам гората и птиците. До сутринта вестта ще се е разнесла навсякъде из малката ни държавица, ще я пишат с големи тлъсти букви сутрешните вестници, ще гръмнат радиа и телевизии…
- За това бягам! – почти ми изкрещя, а ръцете й се обвиха около врата ми, стиснаха до болка, устните й потърсиха моите, зацелува ме горещо, хапеше ме, причини ми болка.
- Кажи ми, кажи ми, че не ме намрази след всичко това, кажи ми! – шепнеше трескаво а пръстите и неспирно ровеха косите, спускаха се по скулите, жулеха се в тридневната ми брада,  после сграбчи главата ми, разтресе я – напред – назад, ситно и много бързо. – Кажи ми!
Очите й търсеха настоятелно моите, проблясваха в тъмнината, трескаво – блуждаещи, яростни, очи на луда. Сграбих китките й, стиснах, заболя я, изохка. И слезе на земята.
- Успокой се! – бавно и отривисто излезе от устата ми – Кой съм аз, та да те съдя? Само се успокой, става ли? Кимни с глава ако не можеш да говориш! Ще се успокоиш ли сега?
Кимна. Не веднъж, няколко пъти кимна и продължи да го прави, докато цялото й телце завибрира в страшен невротичен тик, който не спираше, а се повтаряше многократно. Усилваше се тресенето, при това бяхме на ръба на скалата, под нас пет метра полет, преди тъмните води, в които още пет до каменистото дъно, лично съм се спускал. И както я държах, уж здраво, както я увещавах да се кротне, проклинащ часа в който я взех на стоп, така се изхлузи от ръцете ми, все едно го искаше – също като оная риба, хлъзгава и непокорна. И просто политна надолу. Чух къс вик, усетих ужас от тръпките, пробягали по гръбнака ми и точно преди да чуя плясъка на водата, се бухнах и аз. Застигнах я веднага и слава богу. Тук скалата хвърляше сянка дори нощем и бе невъзможно да я видя. Сграбих глезена й, това ми бе достатъчно, дръпнах силно нагоре, след което трябваше да стигна дъното, да се оттласна и след няколко дълги секунди, минах зад гърба й, на повърхността вече. Прекарах ръка през мишниците й, заплувах към брега. И докато полетът от пет метра трае миг, десет минути плуване с безжизнено тяло никак не бяха малко. Трябваше да я измъкна на нисък бряг, не можех да я метна обратно горе, на площадката. Добре че не се случи в края на август, когато правят профилактика на язовирната стена и нивото се вдига с още два метра. Тогава и аз не смея да скоча във водата.
Успях някак си да я издърпам, жива беше, но в шок. Направих изкуствено дишане, не беше погълнала вода, ритъмът на пулса й бе странно спокоен, аз очаквах да лумка по-силно от моя. Вдигнах я на ръце и я понесох към мястото, откъдето бе паднала. Положих я на мъха, завих я с одеялото. Трябваше да запаля огън, защото тук ставаше течение, можехме да пипнем пневмония посред лято. Ако можех, щях да я вържа, да не се разбеснее пак.
- Къде тръгна, не ме оставяй сама. – настигна ме гласът й.
- Спокойно, отивам до мотора да взема кибрит, веднага идвам.
 - Чакай, имам по-добра идея – ровна с ръка в чантата си, щракна заплака. На светлината на пламъка очите й блеснаха като малки, живи въгленчета, китайското по главата й бе се разпиляло и полепнало по челото и лицето й, ноздрите й уголемени, бързо поемаха въздух, малката бенка в ъгъла на полуразтворените устни придаваше загадъчна еротика, светнаха с белотата си ситните й зъбки. И се усмихна, хванала погледа ми по мокрото си потниче, под което, Господи, не е истина, по детски недоразвитите й гърди бяха набъбнали, колкото звездите над острова й, замириса на кокос и солено, (оня непознат аромат, който усетих още на пътя) чух крясъка на маймуните и зърнах тикви по палмите. И се срути нашето небе, с индонезийското се омесиха в странна любовна прегръдка, мъхът по коравата скала се разтвори с мекотата на пухени завивки под телата ни, прие ни, като че ли за това бе създаден. Нощта дискретно притвори очи, жабите подеха нещо нежно, бавно, мелодично, вятърът – непослушко се навърташе наоколо, хвърляше ни по едно око, отъркваше предупредително гръб о ръба до нас и разгонваше малките облачета, любопитно събрали се над главите ни.
Тая нощ ме люби едно момиче. Люби ме със страстта дарена й от Бог, от младостта и времето, което още не бе изживяла. Люби ме като за последно взимайки всичко, което може да се извлече от тялото на едно побеляващо момче, най-вече това, което не бе успяло да дари през годините на неосъществените си или изгубени любови, и защото, след такава нощ, повече не ще му е нужно. Люби ме с прекрасна неопитност и всеотдайност, без преструвки и нищо в замяна. Люби ме заради самата любов, чийто плодове аз и тя бяхме, без въпроси, без обязаности, само с тяло и дух.
И не помня, каза ли ми, или съм сънувал, че всъщност никога не успяла да иде в Индонезия, защото не се вписала в стандартите за шоу, а толкова искала, за да се докаже на околните, на обществото. Същото това общество, което си е изградило критерии дори за обикновените хора, карайки ги да мислят, че по погрешка са попаднали в шоу, в което няма място за дебели и ниски, много високи, инвалиди и несретници, гледайки ги с насмешка и неприязън.
Дали странната симбиоза в която се превърнахме, през нощта, бе причина да превъзмогне това, или пет метровия скок в тъмните води, не знам. И не съм сигурен какво точно в живота на човек, го кара понякога толкова много да се промени, че да се събуди с нов мироглед.
На сутринта когато отворихме очи, в едно със слънцето, поклон й направи гората отсреща, папурът по бреговете, а птиците замениха жабешкия хор и в утрото видях не просто началото на новия ден. Видях нея. Грозничкото слабовато момиче, покорило най-сетне своя Рубикон, оцеляло и превърнало се в нимфата на Коритото. Усмихваше се широко, като победител, какъвто всъщност беше.
 Катерейки пътеката нагоре видях  и себе си - в началото на пътя, който не бях следвал. Разпилени родителски амбиции загубени в детството, непостигнати мечти, забравени приятели, погубени любови, безброй изпуснати залези и болезнени раздели. И никак, никак не ми се искаше, тази да е поредната.
Малко преди да се качим на мотора, се обърнах. Беше с гръб към мен, сбогуваше се с Коритото и бе някак тъжна крехката й, невзрачна фигура на фона на разлюляната водна шир, помахващата със зеленината си гора, оронената усмивка на страховитите в дрямката си крайбрежни скали.
 И изведнъж осъзнах, че един ден тя пак ще се върне. Не с мен. С някой друг ще се върне и ще му разказва за бленуваната Индонезия, за огромните, като мъжки юмрук звезди и кокосите, като нашенски тикви. За да политне пак от скалата и да бъде спасена, след което дълго ще правят любов.
Защото имаше нужда от това, за да се чувства жива!
 Дано само не е в края на август, не си спомням, това казах ли й?

05.11.2009
Румен Романов